Леля Поул нямаше да приеме нищо друго освен истинско изкъпване. Той въздъхна горчиво и започна да сваля дрехите си.
Първоначалният студ беше ужасен, но след няколко минути Гарион разбра, че може да понесе къпането. След известно време дори му хареса. Водопадът беше прекрасно средство да изплакне сапуна от тялото си и не след дълго младежът осъзна, че му е приятно.
— Вдигаш страшно много шум — рече Се’недра. Беше застанала на брега и съвсем спокойно го наблюдаваше с оценяващ поглед.
Гарион незабавно се гмурна на дъното на вира.
Ала ако не е риба, човек едва ли може да остане под водата безкрайно дълго. След около минута той се появи на повърхността и подаде глава над водата, като се задъхваше и пръхтеше.
— Какво правиш? — попита Се’недра. Беше облякла къса бяла туника без ръкави, пристегната на кръста с коланче. Краката й бяха обути в леки сандали с връзки, които се кръстосваха на изящните й глезени и прасци току до под колената. В едната си ръка носеше кърпа.
— Махай се! — изфъфли той, пръскайки слюнки.
— Не бъди глупав — възрази тя, седна на един голям камък и започна да развързва сандалите си. Медночервеникавата й коса беше все още влажна и се спускаше по раменете й като тежък водопад.
— Какво правиш?
— Мисля да се изкъпя — отговори тя. — Още много ли ще стоиш там?
— Иди на някое друго място — извика Гарион. Трепереше от студ, но не смееше да излезе от вира.
— Това място изглежда прекрасно — заяви принцесата. — Как е водата?
— Студена — отвърна той с тракащи зъби. — Но няма да изляза, докато не се махнеш.
— Не се дръж като глупак — прекъсна го тя.
Той упорито поклати глава. Лицето му пламтеше. Принцесата въздъхна, изгубила всякакво търпение.
— О, много добре — заяви тя. — Няма да гледам, но смятам, че се държиш глупаво. В баните в Тол Хонет никой пет пари не дава за подобни неща.
— Тук не е Тол Хонет — остро възрази той.
— Ще се обърна с гръб, щом това ще те накара да се чувстваш по-добре — изрече момичето, стана и се обърна с гръб към вира.
Без изцяло да й се доверява, Гарион изпълзя от водата и макар че от тялото му капеше вода, навлече долните гащи и панталоните си. После извика:
— Готово. Вирът е на твое разположение. — И изтри мокрото си лице и косата с кърпата. — Аз се връщам при палатките.
— Лейди Поулгара каза да останеш с мен — съобщи му тя и спокойно отвърза коланчето от кръста си.
— Какво?! — възкликна Гарион дълбоко потресен.
— Трябва да останеш тук, за да ме защитаваш — обясни момичето, после улови долния край на туниката си. Очевидно възнамеряваше да я съблече.
Гарион се обърна с гръб към нея и упорито впи поглед в дърветата. Ушите му пламтяха, ръцете му трепереха.
Лекият й сребрист смях се разнесе наоколо; той чу как водата се разплиска, когато девойката скочи във вира, чу я и как изписка от изненада при допира със студената вода. После отново се разнесе шляпане и плисък.
— Дай ми сапуна — заповяда тя.
Младежът се наведе да го вземе и, без да иска, за миг я зърна — скрита до кръста във вира, — след това здраво стисна клепачите си. Тръгна гърбом към водата със затворени очи, непохватно протегнал ръката със сапуна зад себе си.
Тя отново се разсмя и взе сапуна от ръката му.
След време, което му се стори цяла вечност, принцесата приключи с къпането, излезе от вира, изтри се и се облече. През цялото време Гарион остана с плътно затворени очи.
— Вие, сендарите, имате много любопитни обичаи — заговори тя, когато седнаха на стоплената от слънцето горска полянка. Принцесата вчесваше буйната си червеникава коса, наклонила глава на една страна; гребенът бавно се плъзгаше през тежките мокри кичури.
— Защо?
— Баните в Тол Хонет са достъпни за всички, атлетическите състезания винаги се провеждат без дрехи. Само преди година самата аз участвах в едно надбягване срещу десетина момичета на имперския стадион. Зрителите оцениха високо постижението ми.
— Мога да си представя — сухо отвърна Гарион.
— Какво е това? — попита тя и посочи амулета, който лежеше на голите му гърди.
— Дядо ми го подари на миналия празник Ерастид — отговори Гарион.
— Дай да го видя. — Девойката протегна ръка. Той се наведе напред.
— Свали го, за да го разгледам — нареди принцесата.
— Не бива да го свалям — отвърна младежът. — Господин Улф и леля Поул ми казаха никога да не го снемам от гърдите си, за нищо на света. Мисля, че в него има някаква магия.
— Що за чудато нещо — отбеляза Се’недра и се наведе да разгледа амулета. — Те не са вълшебници наистина, нали?
— Господин Улф е на седем хиляди години — подхвана Гарион. — Той е познавал бог Алдур. Видях го как накара едно дръвче да порасте от съвсем мъничка вейка само за няколко минути. Пред очите ми е подпалвал камъни. Леля Поул излекува една сляпа жена с една-единствена дума. И може да се превръща в кукумявка.
— Не вярвам на такива неща — каза Се’недра. — Сигурна съм, че има някакво друго обяснение.
Гарион вдигна рамене, после навлече бялата си риза и кафявата туника. Разтърси глава и прокара пръсти през все още влажната си коса.
— На нищо не приличаш така — отбеляза критично момичето. — Стой! — Тя се изправи и застана зад него. — Чакай аз да те среша. — После хвана гребена и започна бавно да го сресва. — Косата ти е хубава за мъж — подхвърли принцесата.
— Коса като коса — безразлично измърмори Гарион.
Се’недра продължи да го сресва още секунда-две, след това хвана брадичката му в ръка, обърна главата му и го огледа критично. Един-два пъти подреди косата му, където смяташе, че е необходимо, докато младежът се оказа вчесан според вкуса й, и каза: — Така е по-добре.
— Благодаря. — Гарион беше малко объркан от тази промяна в нея.
Тя отново седна на тревата, обгърна с ръце едното си коляно и се вгледа в блестящия вир.
— Гарион — промълви накрая момичето.
— Да?
— Какво изпитваш, докато порастваш, а си съвсем обикновен човек?
Той вдигна рамене.
— Винаги съм бил обикновен човек — призна той, — затова не бих могъл да го сравня с нищо друго.
— Знаеш какво искам да кажа. Разкажи ми за мястото, където си пораснал, за това какво си правил; за всичко.
Така че Гарион й разправи за фермата на Фалдор, за кухнята, за ковачницата на Дурник, за Доруун, Рундориг и Зубрет.
— Ти си влюбен в Зубрет, нали? — попита момичето почти обвиняващо.
— Мислех си, че съм, но толкова много неща се случиха оттогава, че понякога дори не мога да си спомня как изглеждаше. Струва ми се, че мога да мина и без да се влюбвам. От онова, което съм видял досега, ми се струва, че любовта е твърде болезнено нещо.
— Ти си невъзможен — рече тя, после му се усмихна. Малкото й лице беше обградено от тежките вълни на блесналите й от слънцето коси.
— Вероятно е така — призна той. — Добре, сега пък ти ми разкажи какво изпитваш, докато порастваш,
