— О, много добре — съгласи се момичето с кестенявата коса, но явно бе разочаровано. — Ала не забравяй, че аз го намерих. Щом дойде време, аз ще го убия.
Гарион почувства как косата му полека започва да настръхва.
Червенокосата подсвирна и измежду дърветата се появиха десетина въоръжени с лъкове дриади. Всичките бяха дребни, косите им бяха златисти или червеникави с различни оттенъци и приличаха на горските листа през есента. Те се събраха около Гарион, кискаха се и бъбреха, докато го разглеждаха от всички страни.
— Съществото е мое — заяви кестенявата дриада и слезе от дървото. — Аз го намерих и Ксера каза, че имам право да го убия.
— Изглежда ми здраво — намеси се едно от другите момичета, — и доста питомно. Може и да го отгледаме. Мъжко ли е?
Друга дриада отвърна с кикот:
— Хайде да проверим.
— Аз съм от мъжки пол — бързо каза Гарион и се изчерви въпреки волята си.
— Ще бъде истински позор да го унищожим веднага — забеляза трето момиче. — Може да се грижим за него известно време, пък после ще го убием.
— То е мое — упорито заяви дриадата с кестенявата коса. — И щом искам да го убия, значи ще го сторя. — И тя хвана ръката на Гарион с чувство на собственик.
— Хайде да отидем и да намерим останалите — предложи онази, която се наричаше Ксера. — Те палят огън, а ние искаме да сложим край на това.
— Огън? — ахнаха останалите и впиха гневни погледи в Гарион.
— Ала той е съвсем малък — бързо обясни момъкът.
— Доведете съществото с нас — заповяда Ксера и се понесе през гората към палатките. Високо горе дърветата започнаха да мърморят помежду си.
Леля Поул спокойно изчака, докато всички дриади заедно с Гарион излязат на поляната, и поздрави:
— Добре дошли.
Дриадите започнаха да си шепнат, после Ксера възкликна:
— Се’недра!
— Братовчедке Ксера! — извика в отговор принцесата и двете изтичаха една към друга и се прегърнаха. Останалите дриади се отдръпнаха към края на поляната, наблюдавайки нервно огъня.
Се’недра поговори тихо с Ксера, обясни й кои са и Ксера направи знак на останалите дриади да се приближат.
— Изглежда, че тези хора са наши приятели — обяви тя. — Ще ги заведем при майка ми, кралица Ксанта.
— Означава ли това, че няма да убия този? — раздразнено попита кестенявата, сочейки с малкия си пръст Гарион.
— Боя се, че няма да можеш — отвърна Ксера.
Кестенявата нацупено се отдръпна встрани, а Гарион въздъхна с облекчение.
След това от една палатка се появи господин Улф и погледна към групичката дриади с широка усмивка.
— Това е Белгарат! — изпищя една от дриадите и засмяна щастливо изтича при него. Обви ръце около врата му, дръпна главата му надолу, звучно го целуна и попита: — Донесе ли ни бонбони?
Старецът я изгледа замислено и започна да тършува из безбройните си джобове. Оттам започнаха да се появяват бонбони, които моментално изчезваха, защото дриадите без бавене заобиколиха вълшебника и грабваха лакомствата веднага щом той ги измъкнеше от джобовете си.
— Ще ни разкажеш ли някои нови истории? — попита го една от дриадите.
— Имам много нови истории — отвърна й Улф, потривайки лукаво носа си с пръст. — Ала трябва да почакаме, за да и чуят и сестрите ви, нали?
— Искаме само ние да ги чуем — заяви дриадата.
— А с какво ще ме възнаградите за една най-чудесна история?
— С целувки! — бързо му предложи дриадата. — Пет целувки от всяка от нас.
— Историята ми е много хубава — започна да се пазари Улф. — Струва повече от пет целувки. Да речем десет.
— Осем — прекъсна го малката дриада.
— Добре — съгласи се Улф. — Осем целувки ми изглеждат добра цена.
— Виждам, че си бил тук и по-рано — сухо отбеляза леля Поул.
— Е, идвам от време на време — призна си добродушно старецът.
— Тези бонбони не са полезни за тях — смъмри го леля Поул.
— Малко сладко няма да им навреди — възрази Улф. — Пък и те много ги обичат. Дриадите ще направят почти всичко, за да получат бонбони.
— Ти си ужасен — подхвърли леля Поул.
Дриадите се бяха скупчили около господин Улф. Само кестенявата, която беше пленила Гарион, се беше отдръпнала настрани и непрекъснато се мръщеше, докосвайки с пръст върха на стрелата си. Накрая се приближи до Гарион и попита с надежда:
— Не мислиш за бягство, нали?
— Не! — енергично отрече младежът.
Дриадата въздъхна разочаровано.
— Защо не вземеш да помислиш малко, а после побегни… Ей така, за да ми направиш услуга?
— Съжалявам, няма да мога — отвърна той.
Кестенявата отново въздъхна, този път горчиво.
— Все така се случва, че не мога да се позабавлявам.
После подсмъркна и отиде при останалите.
Силк излезе от палатката си, после бавно и внимателно започна да се приближава към тях; след малко, когато дриадите привикнаха с присъствието му, излезе и Дурник.
— Те са просто деца, нали? — каза Гарион на леля Поул.
— Само така изглежда — отговори тя. — Много по-възрастни са, отколкото ти се струва на пръв поглед. Всяка дриада живее толкова, колкото нейното дърво, а дъбовете са дълголетници.
— А къде са момчетата дриади? — попита младежът. — Тук виждам само момичета.
— Не съществуват момчета дриади скъпи — обясни тя и отново се зае с готвенето.
— Ами тогава как… Искам да кажа… — Той се запъна и усети как ушите му се сгорещяват.
— Хващат си мъже — отвърна леля Поул. — Пътници и други, които попаднат наоколо.
— О! — Младежът деликатно изостави тази тема.
След като закусиха и грижливо угасиха огъня с вода от потока, оседлаха конете и поеха през леса; Господин Улф вървеше напред, все още заобиколен от мъничките дриади, които се смееха и бъбреха като деца. Мърморенето на дърветата около тях вече не беше враждебно и пътешествениците се движеха сред шумолене на милиони листа, които сякаш ги посрещаха с „добре дошли“.
Късно следобед стигнаха да обширна поляна в центъра на Леса на дриадите. Израсъл сам, без други дървета наоколо, сред поляната се издигаше толкова огромен дъб, че Гарион едва ли можеше да си представи как нещо толкова величествено може да бъде живо. Тук-там в покрития с мъх ствол зееха отвори, големи колкото пещери, по-ниските клони изглеждаха широки като истински пътища, останалите се простираха във всички посоки, хвърляйки сянка почти върху цялата поляна. Дървото вдъхваше чувство за многолетна възраст и търпелива мъдрост. Гарион долови странно усещане, като че някой плахо докосна ума му — сякаш лист на дърво бе помилвал лицето му. Това не можеше да се сравни с никое друго чувство, което беше изпитвал досега, ала този жест като че ли също го поздравяваше с „добре дошъл“.
Дървото беше буквално препълнено с дриади, които се бяха натрупали по клоните като истински разцъфнали цветове. Смехът им и момичешкото им бъбрене изпълваха въздуха с птичи песни.
— Ще съобщя на майка си, че сте пристигнали — рече Ксера и тръгна към дървото.
Гарион и останалите слязоха от седлата и несигурно зачакаха край конете. Дриадите любопитно
