— Можем да ти покажем мястото, където премина реката, за да навлезе в Нийса — предложи кралицата. — Ала бих желала да те предупредя, че ще е опасно такава голяма група като вашата да отиде там. Салмисра има шпиони навсякъде из тези блата.
— Вече сме направили план как ще се справим — увери я господин Улф и се обърна към Барак. — Сигурен ли си, че корабът ще ни чака в устието на Горската река?
— Корабът ще бъде там — избоботи Барак. — Капитанът е човек, на когото може да се разчита.
— Добре — рече Улф. — Аз и Силк ще поемем по следата на Зедар. Останалите ще тръгнете по брега на Горската река, като стигнете до морето. Там ще се качите на кораба, ще плавате с него край брега, докато стигнете Змийската река. После продължете плаването срещу течението на реката, докато стигнете Стис Тор. Ще се срещнем там.
— Мислиш ли, че е умно да разделяме групата си в такова опасно място като Нийса? — попита Мандорален.
— Необходимо е — заяви Улф. — Хората-змии се чувстват като у дома си в техните джунгли, пък и никак не харесват чужденци. Силк и аз можем да се движим бързо и много по-незабележимо, ако сме сами.
— А къде ще се срещнем с вас? — попита Барак.
— Близо до пристанищните докове в Стис Тор има неприкосновена търговска територия на Драсния — каза Силк. — Неколцина от търговците там са ми приятели. Само попитайте за Радек от Боктор. Ако не успеем да се срещнем с вас там, ще оставим съобщение при търговците къде се намираме.
— А какво ще стане с мен? — попита Се’недра.
— Смятам, че трябва да останеш с нас — отговори леля Поул.
— Няма никаква причина да ходя в Нийса — възрази Се’недра.
— Ще отидеш, защото аз ти казвам — обърна се леля Поул към дребното момиче. — Аз не съм баща ти, Се’недра. Това, че се мръщиш, не изпълва със скръб сърцето ми, а треперещите ти мигли въобще не ми правят впечатление.
— Ще избягам — заплаши я Се’недра.
— Това би било много глупаво — студено отговори леля Поул. — Ще ми се наложи да те връщам и ще разбереш, че това е много неприятно нещо. Положението в света сега е прекалено сериозно, затова капризите на едно малко разглезено момиче никак не са важни. Ще останеш с мен и на шестнадесетия си рожден ден ще бъдеш в двореца на ривански крал — дори ако трябва да те закарам там окована във вериги. Прекалено сме заети, за да продължаваме да те глезим.
Се’недра се взря в нея и после изведнъж избухна в сълзи.
ГЛАВА 22
Следващата сутрин, още преди да изгрее слънцето, докато леката мъгла все още се стелеше под клоните на огромните дъбове, Силк и господин Улф се подготвяха да поемат към Нийса. Гарион седеше на един дънер и мрачно наблюдаваше как старецът събира в едно вързопче малко храна.
— Защо си толкова начумерен? — попита го Улф.
— Ще ми се да не се разделяме — отвърна Гарион.
— Това ще трае само две седмици.
— Зная, но все пак ми се искаше… — Младежът вдигна рамене.
— Пази леля си Поул, докато ме няма — добави Улф и стегна вързопа си.
— Добре.
— Не сваляй амулета си. Нийса е опасна страна.
— Ще запомня — обеща Гарион. — Ти нали ще внимаваш, дядо?
Старецът го изгледа сериозно, бялата му брада просветна в мъжделивата светлина.
— Аз винаги внимавам, Гарион — каза той.
— Става късно, Белгарат — извика Силк и поведе два коня към мястото, където вълшебникът разговаряше с младежа. Улф стана и каза на Гарион:
— Ще се видим след две седмици в Стис Тор.
Гарион бързо го прегърна и се обърна, за да не гледа как двамата се отдалечават сред дърветата. После прекоси поляната и тръгна към Мандорален, който замислено се взираше в мъглата.
— Раздялата е тъжна работа — мрачно изрече рицарят и въздъхна.
— Друго нещо те измъчва, не само раздялата, нали, Мандорален? — попита Гарион.
— Ти си схватлив момък.
— Какво те тревожи? Държеше се странно през изтеклите два дни.
— Открих странно чувство в себе си, Гарион, и то никак не ми харесва.
— О! Какво е то?
— Страх — лаконично отвърна Мандорален.
— Страх ли? От какво?
— От мъжете с тела от тиня. Не зная защо, но самият факт, че съществуват, смрази душата ми.
— Те изплашиха всички ни, Мандорален — каза Гарион.
— Никога по-рано не бях се страхувал — тихо прошепна рицарят.
— Никога ли?
— Не, дори и като дете. Но мъжете с тела от тиня ме накараха да настръхна и изпитвах отчаяно желание да побягна.
— Ала не го направи — изтъкна Гарион. — Остана и се би смело до самия край.
— Този път — да — призна Мандорален. — Ала какво ще стане следващия? Сега, след като страхът веднъж проникна в духа ми, кой може да каже кога пак ще се завърне? Може би в някой отчаян миг, когато се решава изходът нашата мисия… нима тогава подлият страх няма да сграбчи в лапа сърцето ми, лишавайки ме от мъжество? Точно тази възможност измъчва душата ми. Ужасно се срамувам от слабостта си и от това, че съм виновен за нея.
— Да се срамуваш? Заради това, че си човешко същество? Прекалено сурово се отнасяш към себе си, Мандорален.
— Ти си добър, щом намираш извинение за мен по този начин, момко, ала недостатъкът ми е прекалено голям, за да бъде извинен така лесно. Винаги съм се стремил към съвършенство и мисля, че досега не съм бил прекалено далеч от идеала си; ала сега онова съвършенство, което беше едно от чудесата на света, се разруши. Такова нещо трудно се приема. — Рицарят се обърна и Гарион се сепна, когато забеляза сълзи в очите му. — Ще ми помогнеш ли да си сложа доспехите и бронята? — помоли Мандорален.
— Разбира се.
— Изпитвам дълбока необходимост да се обвия в стомана. Може би тя ще даде сили на страхливото ми сърце.
— Ти не си страхливец — настоя Гарион.
Мандорален тъжно въздъхна.
— Само времето ще покаже дали е така.
Когато стана време за тръгване, кралица Ксанта размени няколко думи с тях.
— Желая на всички ви само хубави неща — каза тя. — Щях да ви помогна в търсенето, ако това беше възможно, ала всяка дриада е свързана с дървото си в ненарушим Съюз. Моето дърво е много старо и аз трябва да се грижа за него. — Кралицата на горските нимфи нежно погледна огромния дъб, който се издигаше в сутрешната мъгла. — Ние сме свързани съдбовно един с друг, ала това е обвързаността на любовта.
Гарион още веднъж почувства същото леко докосване в ума си, което беше изпитал предния ден, когато за пръв път видя огромното дърво. В докосването сега се беше промъкнала нотка на раздяла и нещо, което приличаше на предупреждение.
Кралица Ксанта се взря сепнато в леля Поул, а после внимателно огледа Гарион.
— Някои от по-младите ми дъщери ще ви отведат към реката, която очертава южната граница на нашия Лес — продължи тя след малко. — Оттам насетне няма да сбъркате пътя си към морето. — Гласът й остана непроменен, ала очите й изглеждаха замислени.
— Благодаря ти, Ксанта — сърдечно изрече леля Поул и прегърна кралицата на дриадите. — А ако
