измъкна меча си.
— Не смятам, че ще се стигне до бой — грубо се намеси още един глас. Познатата фигура на облечен в черни дрехи мъж излезе иззад близкото дърво. Конят му беше черен като самур. Новодошлият бързо изрече няколко думи и направи рязък жест с дясната си ръка. Гарион почувства мрачната вълна и странния рев в ума си. Мечът на Мандорален се изплъзна от хватката на рицаря.
— Благодаря ти, Ашарак — произнесе Кадор облекчено. — Не очаквах такова нагло поведение от тяхна страна.
Мандорален сне изплетената от желязна тел ръкавица и опипа ръката си, сякаш някой му беше нанесъл страшен удар по китката. Хетар присви очи, после погледът му стана странно безизразен. Черният жребец на мурга го погледна веднъж с любопитство, после се обърна встрани едва ли не презрително.
— Е, ша-дар — Подхвърли злорадо Ашарак и върху обезобразеното му от белези лице цъфна самодоволна усмивка. — Искаш ли да опиташ още веднъж?
Върху лицето на Хетар беше изписано болезнено отвращение.
— Това не е кон — отрони алгарът. — Прилича на кон, ала е нещо друго.
— Да — съгласи се Ашарак. — Наистина е нещо съвсем различно. Ако желаеш, можеш да потънеш в съзнанието му, ала не смятам, че ще харесаш онова, което ще намериш там. — Кролимът скочи от седлото си и тръгна към тях с блеснали очи. Спря пред леля Поул и направи ироничен поклон. — Ето че отново се срещнахме, Поулгара.
— Много дейно работиш, Чамдар — отговори му тя. Кадор, който тъкмо слизаше от коня си, се сепна. — Познаваш ли тази жена, Ашарак?!
— Името му е Чамдар, херцог Кадор — каза леля Поул. — Той е кролимски жрец. Ти си смятал, че той купува само твоята чест, ала скоро ще разбереш, че е купил много повече от нея. — Тя се изправи на седлото си, белият кичур върху челото й изведнъж блесна така, като че ли бе нажежен до бяло.
— Беше много интересен противник, Чамдар. Дори ще ми липсваш.
— Не го прави, Поулгара — бързо каза кролимът. — Ръката ми държи сърцето на младежа. В мига, когато започнеш да съсредоточаваш волята си, той ще умре. Зная кой е и колко го цениш.
Тя присви очи.
— Лесно е да кажеш такова нещо, Чамдар.
— Би ли искала да провериш дали не лъжа? — подигравателно изрече той.
— Слезте от конете! — рязко заповяда Кадор и легионерите заплашително направиха крачка напред.
— Изпълнявайте каквото казва — тихо нареди леля Поул.
— Беше дълго преследване, Поулгара — додаде Чамдар. — Къде е Белгарат?
— Не е далече оттук — отговори му вълшебницата. — Може би ако започнеш да бягаш сега, ще ти се удаде да се спасиш преди да се е върнал.
— Не, Поулгара. — Кролимът се засмя. — Щях да зная, ако се намираше толкова наблизо. — Той се обърна и измери Гарион с внимателен, втренчен поглед. — Порасъл си, момче.
Гарион се вгледа в обезобразеното от белези лице на врага си. Беше нащрек, ала странно защо никак не се боеше. Двубоят между тях, двубоят, който беше чакал цял живот, щеше да започне след малко и нещо дълбоко в съзнанието му му казваше, че е готов.
Чамдар надникна изучаващо в очите му.
— Той не знае, нали? — обърна се кролимът към леля Поул и после се изсмя. — Държиш се наистина като всички обикновени жени, Поулгара. Запазила си тайната от него заради самата тайна. Трябваше да ти го взема преди години.
— Остави го на мира, Чамдар — заповяда тя.
Той остави думите й без внимание.
— Какво е истинското му име, Поулгара? Казала ли си му вече?
— Това не те засяга — решително отговори жената.
— О, разбира се, че ме засяга, Поулгара. Аз бдях над него с почти същото внимание, както и ти. Ти беше майка му, ала аз — баща му. Двамата отгледахме прекрасен син — но аз все още искам да знам как е истинското му име.
Тя изправи рамене и студено га прекъсна:
— Стигнахме твърде далеч, Чамдар. Какви са условията ти?
— Няма никакви условия, Поулгара — отговори кролимът. — Ти, момчето и аз ще отидем на мястото, където Торак очаква мига на своето събуждане. Ръката ми ще бъде върху сърцето на момчето през цялото време, така че ти ще си достатъчно послушна. Зедар и Ктучик ще се унищожат взаимно, боричкайки се за Кълбото — ако Белгарат не ги открие по-рано и не ги унищожи. Кълбото наистина не ме интересува. Ти и момчето бяхте моята цел от самата начало.
— Значи не си се опитвал да ни спреш? — попита тя.
Чамдар се изсмя.
— Да ви спра ли? Та аз се опитвах да ви помогна. И Ктучик, и Зедар имат подчинени тук, на запад. Аз ги бавех и мамех на всяка стъпка, за да успеете да се измъкнете. Знаех, че рано или късно Белгарат ще реши да преследва Кълбото сам и когато това се случи, ще мога да хвана тебе и момчето.
— С каква цел?
— Все още ли не разбираш? — изрече той. — Първите две неща, които Торак ще види, когато се събуди, ще бъдат неговата невяста и смъртният му враг, коленичил окован във вериги пред него. Аз ще бъда издигнат най-високо в йерархията, защото съм му донесъл толкова щедър дар.
— Тогава пусни останалите — каза леля Поул.
— Останалите не ме интересуват — заяви Чамдар. — Ще ги оставя в ръцете на благородния Кадор. Не мога да си представя, че ще му допадне да ги задържи живи… Е, всичко зависи от волята му. Аз получих онова, което исках.
— Свиня! — извика в плен на безсилна ярост леля Поул. — Мръсна свиня!
С мазна усмивка Чамдар рязко я удари по лицето и заяви:
— Наистина трябва да се научиш да контролираш езика си, Поулгара.
Сякаш нещо избухна в ума на Гарион. Като на сън той видя как легионерите задържаха Дурник и останалите, ала никой от войниците не сметна, че самият младеж представлява някаква опасност. Без да мисли, той пристъпи към врага си и посегна към камата.
„Не така!“ — Беше същият онзи сух глас в ума му, който винаги бе звучал там, ала този път той не беше пасивен и незаинтересован.
„Ще го убия!“ — безмълвно произнесе Гарион към глъбините на ума си.
„Не по този начин! — отново го предупреди гласът. — Няма да можеш — не и с нож.“
„Как тогава?“
„Спомни си какво ти каза Белгарат — Волята и Думата.“
„Не зная как. Не мога да го направя.“
„Можеш. Ще ти покажа. Гледай!“
И изведнъж младежът си представи така ясно, сякаш наистина наблюдаваше със собствените си очи, как Торак се гърчи в огъня от Кълбото на Алдур. Видя как лицето на Торак се стопява, как пръстите му пламват. След това лицето започна да се изменя; то изцяло се преобрази и прие чертите на мрачния наблюдател, чийто ум винаги беше свързан с ума на Гарион още от рождението му. И когато образът на Чамдар, обвит в силен, пращящ пламък, се изправи, пред него, младежът почувства в гърдите му да се надига ужасна сила.
„Сега! — заповяда му гласът. — Направи го!“
Трябваше да нанесе удар. Поне щеше да даде воля на яростта си. Младежът скочи срещу самодоволно усмихнатия кролим толкова бързо, че никой от легионерите не можа да го спре, замахна с дясната ръка и в мига, когато дланта му удари обезобразената от белега лява буза на Чамдар, почувства как цялата сила, която клокочеше у него, се съсредоточава в сребристия знак върху дланта му.
— Запали се! — заповяда Гарион и с цялата си воля пожела това да се случи.
Изненадан, Чамдар политна назад. По лицето му пламна гняв, после очите му се разшириха — той с ужас осъзна какво става. За миг се вгледа в Гарион, обзет от дива паника, след това лицето му се изкриви в
