цялостен човек. Ала Белгарион беше същество, което с Волята си, с необходимата Дума и докосването си можеше да превръща плътта в жив огън.
„Ти го направи!“ — обвини той сухото, разумно присъствие в ума си.
„Не! — отвърна гласът. — Аз само ти показах какво трябва да сториш. Волята, Думата и докосването бяха изцяло твои.“
Гарион знаеше, че това е истина. С ужас си спомни последната молба на своя враг, нажежената си, обвита в пламъци ръка, с която беше отхвърлил зова за милост на агонизиращия. Отмъщението, което така отчаяно бе желал през последните няколко месеца, се беше превърнало в ужасен факт, ала вкусът, който остави то в душата му, беше горчив.
После коленете му се превиха, той се отпусна на земята и заплака като малко, нещастно дете.
ТРЕТА ЧАСТ
НИЙСА
ГЛАВА 23
Земята все още беше същата. Дърветата и небето не се бяха променили. Беше пролет, защото сезоните все още не бяха избягали в небитието, следвайки своя величествен ход. Ала за Гарион нищо нямаше да бъде такова, каквото го познаваше до този ден.
Прекосиха Леса на дриадите и стигнаха до бреговете на Горската река, която очертаваше южната граница на Толнедра. От време на време младежът улавяше странните погледи на своите приятели — изпълнени с несигурност, замислени. А Дурник, добрият, благоразумен Дурник, се държеше така, като че едва ли не се плашеше от него. Само леля Поул бе непроменена, безгрижна.
„Не се тревожи за това, Белгарион“ — тихо шептеше гласът й в ума му.
„Не ме наричай така“ — отвръщаше й раздразнено младежът.
„Това е името ти — твърдеше беззвучният глас. — По-добре свикни с него.“
После чувството, че тя присъства в ума му, изчезваше. Бяха им необходими няколко дни, за да стигнат до морето. Променливата облачност се запази, макар че не започна да вали дъжд. Когато излязоха на широкия бряг при устието на реката, духаше силен морски бриз. Вълните се блъскаха в пясъка и по върховете им блестяха бели гриви пяна.
Далеч зад прибоя беше закотвен изящен черен черекски боен кораб. Въздухът беше изпълнен с крясъците на десетки чайки. Барак дръпна юздите на коня си, сложи длан над очите си и избоботи:
— Корабът ми изглежда познат.
Хетар вдигна рамене.
— На мен всички кораби ми се виждат еднакви.
— О, между тях има огромна разлика — отвърна гигантът. В гласа му звучаха обидени нотки. — Как ще се да се почувстваш, ако ти кажа, че всички коне са еднакви?
— Щях да си помисля, че ослепяваш.
— С корабите е съвсем същото — ухили се Барак.
— Как ще ги уведомим, че сме пристигнали? — попита Дурник.
— Те вече знаят — заяви Барак. — Освен ако не са пияни. Моряците винаги много внимателно наблюдават враждебния бряг.
— Враждебен ли? — повтори Дурник.
— Всеки бряг е изпълнен с враждебни помисли, когато боен кораб от Черек се появи наблизо — обясни Барак. — Смятам, че това е някакво суеверие.
Веслата се раздвижиха като дълги крака на паяк и корабът се плъзна по покритите с пяна вълни към устието на реката. Барак поведе спътниците си към брега, след това обиколи с коня си голям участък от крайбрежната ивица и намери достатъчно дълбоко място, където корабът можеше да се приближи към скалите.
Лицата на облечените в кожени дрехи мъже, които хвърлиха въжето на Барак, изглеждаха познати. Първият, който скочи на брега, беше Грелдик, старият приятел на исполина.
— Много на юг си се запилял — рече му Барак, като че се бяха разделили само преди час.
Грелдик сви рамене.
— Чух, че си имал нужда от кораб. И без това бях свободен, та си рекох да дойда — исках да видя какво си наумил.
— Говори ли с братовчед ми?
— С Гринег ли? Не. Направихме плаване от Коту до пристанището в Тол Хорб — бяха ни наели едни търговци от Драсния. Натъкнах се на Елтег — помниш ли го — оня с черната брада, едноокия?
Барак кимна.
— Та той ми каза, че Гринег му е платил, за да дойде с кораба си и да те срещне тук. Спомних си, че ти и Елтег не се разбирахте много добре, затова му предложих да дойда аз вместо него.
— И той се съгласи?
— Не — отвърна Грелдик и подръпна брадата си. — Направо ми каза да си гледам работата.
— Това хич не ме изненадва — призна Барак. — Елтег винаги е бил алчен, а Гринег вероятно му е предложил много пари.
— Това е повече от вероятно — ухили се Грелдик. — Ала Елтег не спомена нищо за пари.
— И как го убеди да си промени решението?
— Е, той имаше неприятности с кораба си — отвърна Грелдик с безизразно лице.
— Какви неприятности?
— Ами изглежда, че една нощ, когато той и екипажът му били пияни до един, някакъв негодник се промъкнал на борда на кораба и отсякъл мачтата.
— Брей, накъде отива светът — измърмори Барак и поклати глава.
— И аз си помислих същото — съгласи се Грелдик.
— А той как го понесе?
— Боя се, че твърде зле — покрусено отвърна Грелдик. — Докато излизахме от пристанището, крещеше след нас всякакви богохулства и ругатни. Чуваше се доста надалеч.
— Би трябвало да се научи да се владее. Точно такова необуздано държане създава лошото име на череките по всички пристанища на света.
Грелдик сериозно кимна и се обърна към леля Поул.
— Милейди — заяви той с учтив поклон. — Корабът ми е на ваше разположение.
— Капитане — тя отвърна на поклона му с кимване, — колко време ще ви бъде необходимо, за да ни закарате в Стис Тор?
— Зависи какво ще бъде времето — отговори Грелдик и погледна небето с присвити очи. — Най-много десет дни. Натоварихме фураж за конете ви на път за тук, ала от време на време трябва да спираме, за да се запасим с вода.
— Ами по-добре да тръгваме тогава — рече тя.
Бяха необходими доста увещания, докато конете се качат на борда, ала Хетар все пак успя да се справи с това без особени затруднения. После корабът се отдалечи от брега, прекосиха плитчините при устието на реката и заплаваха в открито море. Екипажът вдигна платната, улови вятъра и се понесе край сиво-зелената крайбрежна ивица на Нийса.
Гарион отиде на обичайното си място при носа на кораба, седна и зарея тъжен поглед към мятащите се вълни. Образът на горящия мъж в Леса на дриадите изпълваше ума му. Чу шум от уверени стъпки зад себе си и долови леко, познато ухание.
— Искаш ли да поговорим? — попита го леля Поул.
— За какво да говорим?
— За много неща — отвърна тя.
— Ти знаеше, че аз мога да го правя, нали?
— Подозирах — отговори леля Поул и седна до него. — Открих някои признаци. Човек никога не може да е сигурен, докато не го направи за пръв път. Познавала съм много хора, които притежаваха тази способност,
