— Не знаех — отвърна Гарион и леко се изчерви. — Мислех си… — Той се оплете здравата: — Струва ми се, че никога не съм си задавал този въпрос — завърши неубедително младежът. — Какво ще ни трябва за писането?
— Най-добре е да пишем върху пергамент — отговори момичето. — С пръчка от дървени въглища — така ще можем да изтриваме написаното и отново ще използваме същия пергамент.
— Ще отида да поговоря с Дурник — реши Гарион. — Той все ще измисли нещо.
Дурник предложи да използват парче корабно платно и въглен. След един час Гарион и Се’недра вече седяха на едно уединено местенце при носа на кораба, приближили главите си една до друга над квадратно парче платно, прикрепено с гвоздеи към една дъска. По едно време Гарион вдигна поглед и съзря леля Поул недалеч от тях. Тя ги наблюдаваше, а върху лицето й бе изписано недоверие. После младежът отново наведе очи към странните, властни символи, изписани върху платното.
Обучението му продължи през следващите няколко дни.
Тъй като пръстите му бяха чевръсти по природа, той бързо усвои умението да изписва буквите.
— Не, не — прекъсна го Се’недра един следобед. — Написа го погрешно — използва повече букви, отколкото трябва. Името ти е Гарион, а не Белгарион.
Момъкът почувства внезапен хлад и погледна към квадратното платно. Името беше изписано съвсем ясно — Белгарион.
Той бързо вдигна поглед. Леля Поул стоеше на обичайното си място и както винаги очите й го наблюдаваха.
„Махни се от ума ми!“ — подхвърли гневно той.
„Учи упорито, скъпи — поощри го беззвучно гласът й. — Всяко учение е полезно, а ти трябва да овладееш още много неща. Колкото по-бързо придобиеш навика да учиш, толкова по-добре.“
На следващия ден корабът на Грелдик достигна многобройните устия на Змийската река в централна Нийса, моряците махнаха платната и спуснаха веслата от двете страни на кораба, подготвяйки се за дългото плаване срещу течението до столицата Стис Тор.
ГЛАВА 24
Нямаше въздух. Като че светът внезапна се беше превърнал в огромен, вонящ вир със застояла вода. Змийската река имаше сто устия и всяко пълзеше бавна сред гъстата тиня на делтата, сякаш изпитваше силно нежелание да се влее в бурните вълни на морето. Тръстиките, които растяха в това огромно блато, достигаха на височина двадесет стъпки и бяха гъсти като нишките на плат. Чуваше се примамливото шумолене на бриза, танцуващ сред върховете на тръстиката, ала долу, на палубата, пътешествениците забравиха всякаква мисъл и спомен за полъх на вятър. Нямаше въздух. От делтата се издигаха изпарения, отново потъваха в нея, а слънцето не просто изгаряше, а ги караше да се чувстват сякаш са потопени във врящ казан. Цели облаци насекоми изскачаха от тръстиките и кацаха, обзети от безпаметна лакомия, върху всеки сантиметър непокрита кожа, за да хапят и смучат кръв.
Плуваха ден и половина сред тръстиките преди да достигнат до първите дървета — ниски, недорасли, не по-високи от храсти. Леглото на реката започна да се оформя пред очите им, докато продължаваха бавно да проникват в сърцето на Нийса. Моряците се потяха и ругаеха, натискайки веслата, корабът бавно се движеше срещу течението и сякаш се бореше срещу отлив от плътна маса, която полепваше па корпуса му като противно лепило.
Дърветата станаха по-големи, а след това — грамадни. Гигантски чепати корени се издигаха сред тинята край бреговете като гротескни, уродливи крака; стволове, огромни като замъци, се извисяваха към потъналото в изпарения небе. Лиани като въжета висяха от клоните над главите им и се люлееха, сякаш се гърчеха по своя собствена воля в неподвижния въздух. Космати парцали сивкав мъх се спускаха, прикрепени към дълги стотици стъпки лиани, увиснали от дърветата. Реката описваше извити осморки, които правеха пътешествието им десет пъти по-дълго, отколкото наистина трябваше да бъде.
— Неприятно местенце — измърмори Хетар и обезсърчено погледна над носа на кораба към зеленясалата от водорасли повърхност на реката. Беше свалил дрехата си от конски кожи и ленената си долна дреха и голото му жилесто тяло блестеше, потънало в пот. Както повечето от тях, и той беше покрит с алени ранички — следи от ухапванията на насекомите.
— Тъкмо това си помислих и аз — съгласи се Мандорален. Един от моряците изкрещя и скочи, после рязко изрита греблото си. Нещо дълго, слузесто, без кости незабелязано беше изпълзяло по веслото, търсейки да се впие в плътта му с ненаситна лакомия.
— Пиявица — извика Дурник и потрепера, когато ужасното животно падна с шумен плясък във вонящата река. — Никога не съм виждал толкова голяма. Беше поне две педи!
— Тук вероятно не е добро място за плуване — отбеляза Хетар.
— Пък аз тъкмо си мислех да се гмурна — отвърна Дурник.
Хетар се засмя.
Леля Поул, облечена в ленена рокля, излезе от каютата под високата кърма, където Грелдик и Барак се редуваха на румпела. Тя се грижеше за Се’недра, която беше оклюмала и повяхнала в жестоката жега.
„Не можеш ли да направиш нещо?“ — попита я с мисълта си Гарион.
„За какво?“
„За всичко това“ — Той безпомощно се огледа наоколо.
„Какво искаш да направя?“
„Ако не можеш друго, то поне махни тези буболечки.“
„Защо не го направиш ти, Белгарион? — Въпросът прозвуча като вик в мислите му. — Всъщност не е никак трудно“
„Не!“
Тя вдигна рамене, обърна се и си влезе, изоставяйки го изпълнен с непоносимо безсилие.
Бяха им необходими още три дни, за да стигнат до Стис Тор. Градът беше притиснат между две широки извивки на реката и всичко в него беше построено от черен камък. Къщите бяха ниски и в по-голямата си част нямаха прозорци. В центъра на града се издигаше грамадна сграда с причудливи остри върхове на кули, куполи и тераси, които изглеждаха странно чужди на пътешествениците. Пристани и вълноломи разсичаха мътната вода. Грелдик насочи кораба към най-големия.
— Трябва да спрем за митническа проверка — обясни той на спътниците си.
— Това е неизбежно. — рече Дурник.
Митническите формалности бяха съвсем кратки. Капитан Грелдик обяви, че кара стоки на Радек от Боктор към свободната територия на Драсния, после връчи една подрънкваща кесия на митническия служител с бръсната глава и на кораба беше позволено да премине без никаква проверка.
— Длъжник си ми за този жест, Барак — каза Грелдик. — Пътуването дотук беше заради приятелството между нас, ала парите са нещо съвсем друго.
— Запиши дълга ми някъде. — отвърна му Барак. — Ще се погрижа за това, когато се върна във Вал Алорн.
— А ако не се върнеш във Вал Алорн?
— Значи ще бъда сигурен, че ще ме споменаваш в молитвите си — рече Барак. — Бездруго зная, че се молиш за мене, ала сега ще имаш по-убедителна причина да отправяш още по-настойчиви молитви.
— Нима всичките държавни служители в света са продажни? — гневно попита Дурник. — Нима никой от тях не си върши работата както трябва, без да взема подкупи?
— Ако някой от тях го направи, ще дойде краят на света — намеси се Хетар. — Аз и ти сме прекалено обикновени и честни за тези неща, Дурник. По-добре да ги оставим на другите.
— Исках да кажа, че това е просто отвратително.
— Може би е вярно — съгласи се Хетар, — но аз съм направо щастлив, че митничарят не погледна в трюмовете. Щяхме да имаме неприятности, докато му обясним защо караме и конете.
Корабът беше излязъл от митницата и сега моряците гребяха към цяла редица големи кейове. Спряха край най-външния, прибраха веслата и привързаха дебелите корабни въжета към изцапаните с катран колове на пристана.
— Не може да хвърлите котва на този кей — извика им един изпотен пазач. — Тук допускаме само
