ала никога не съумяха да я използват.
— Ще ми се и аз да не бях — измърмори Гарион.
— Смятам, че наистина нямаше друг избор. Чамдар беше твой враг.
— Ала защо тъкмо по този начин? — попита младежът. — Защо трябваше да бъде огън?
— Изборът беше твой — отговори тя. — Ако огънят ти създава толкова много неприятности, следващия път не го прави по този начин.
— Няма да има следващ път — категорично заяви младежът. — Никога вече.
„Белгарион — гневно заговори гласът й в ума му. — Веднага престани с тези глупости. Спри да се самосъжаляваш.“
— Стига! — каза той на глас. — Не влизай повече в ума ми. И не ме наричай Белгарион.
— Ти си Белгарион — настоя тя. — Независимо от това дали го харесваш, или не, отново ще използваш силата си. След като веднъж си я освободил, никога повече не ще можеш да я затвориш в клетка. Не можеш да не я използваш, както не можеш да не използваш ръцете си. Важното е да се научиш как да контролираш тази сила. Не можем да ти позволим да скиташ по света, правейки груби грешки — да изкореняваш дървета или да превръщаш хълмовете в равнини със случайно попаднали в главата ти мисли. Трябва да се научиш да контролираш както силата, така и себе си. Аз те възпитах така, че не ти позволих да се превърнеш в чудовище.
— Прекалено е късно — възрази той. — Аз вече съм чудовище. Не видя ли какво направих в гората?
„Това самосъжаление е много досадно, Белгарион — изрече гласът й. — Не мисля, че така ще стигнем донякъде.“ Тя се изправи и каза високо:
— Опитай се малко да пораснеш, скъпи. Много е трудно да обучаваш човек, който е така погълнат от себе си, че не желае да те слуша.
— Никога няма да го повторя — предизвикателно зави младежът.
„О, ще го направиш, Белгарион. Ще се учиш, ще се упражняваш и ще развиеш онази дисциплина, която изисква използването на силата. Ако не желаеш да го сториш по своя собствена воля, тогава ще трябва да го направим по друг начин. Помисли си за това, скъпи, и вземи решение — ала не губи прекалено много време. Прекалено е важно, за да отлагаш.“
Тя протегна ръка и нежно го погали по бузата; после се обърна и се отдалечи.
„Знаеш ли, тя е права“ — заговори гласът в ума му.
„Ти не се намесвай“ — прекъсна го Гарион.
През следващите дни той избягваше леля Поул, доколкото можеше, ала не можеше да убегне от погледа й. Където и да отидеше в тесния кораб, младежът знаеше, че тя го наблюдава със спокойни, замислени очи.
После, когато на третия ден закусваха, тя твърде внимателно огледа лицето му, сякаш го забелязваше за пръв път.
— Гарион — подхвана леля Поул. — Започваш да ми изглеждаш обрасъл с косми. Защо не се обръснеш?
Гарион силно се изчерви и докосна с пръсти страните си.
Вече имаше бакенбарди — пухкави, меки, прилични по-скоро на мъх, отколкото на брада, ала все пак бяха бакенбарди.
— Ти наистина възмъжаваш, млади Гарион — увери го Мандорален одобрително.
— Решението за бръснене не трябва да бъде взето незабавно, Поулгара — рече Барак и погали собствената си пищна брада. — Нека бакенбардите пораснат още малко. Ако се окаже, че не му отиват, винаги може да ги обръсне.
— Смятам, че неутралността ти е много подозрителна, Барак — отбеляза Хетар. — Нали повечето череки носят бради.
— Бръснач никога не е докосвал лицето ми — призна Барак. — Ала аз просто смятам, че с бръсненето не трябва да се избързва. Много е трудно да си залепиш бакенбарди, ако след като си ги обръснал решиш, че в края на краищата си искал да ги запазиш.
— Аз пък мисля, че са смешни — заяви Се’недра. И преди Гарион да може да я спре, протегна малките си пръстчета и издърпа мекия мъх под ухото му. Той трепна и отново се изчерви.
— Да се махнат — твърдо нареди леля Поул.
Без да произнесе нито дума, Дурник слезе в трюма под палубата и се върна с леген, калъп кафяв сапун, кърпа и парче от огледало.
— Наистина не е много трудно, Гарион — рече той и подреди нещата на масата пред младежа. После извади един бръснач от кутийката, прикрепена на колана му. — Просто трябва да внимаваш да не се порежеш, това е всичко. Тайната при бръсненето е да не бързаш.
— Особено внимавай, когато стигнеш до носа си — посъветва го Хетар. — Мъжът изглежда много особено, когато си отреже носа.
Бръсненето продължи с множество съвети и като цяло младежът не се справи прекалено зле. Повечето от срязаните места престанаха да кървят след няколко минути и ако се оставеше настрана фактът, че чувстваше лицето си като одрано, Гарион беше доста доволен от получения резултат.
— Сега е много по-добре — похвали го леля Поул.
— Всеки миг лицето му ще простине — предсказа Барак.
— Ще престанеш ли? — смъмри го леля Поул.
Брегът на Нийса се плъзгаше от лявата им страна — непроницаема стена от гъсто преплетена растителност, изобилстваща с увивни растения и големи увиснали парцали мъх. От време на време полъхът на вятъра донасяше до кораба задушлива воня от блатата. Гарион и Се’недра стояха заедно на носа и гледаха към джунглата.
— Какво е това? — допита Гарион и посочи някакви огромни зверове, чиито крака се плъзгаха в тинята край калния бряг на един поток, вливащ се в морето.
— Крокодили — отговори Се’недра.
— Какво е това крокодил?
— Голям гущер — обясни принцесата.
— Много ли са опасни?
— Много. Ядат хора. Никога ли не си чел за тях?
— Не мога да чета — призна Гарион, без да мисли.
— Какво?
— Не мога да чета — повтори той. — Никой никога не ме е учил.
— Но това е абсурдно!
— Аз не съм виновен — оправда се той.
Момичето го изгледа замислено. Тя изглеждаше едва ли не уплашена от него след срещата им с Чамдар и несигурността й вероятно се беше увеличила от факта, че като цяло не се бе отнасяла с него много добре. Първото й предположение, че той е момче, което използват като слуга, беше поставило връзката им от самото начало на погрешна основа, ала принцесата беше прекалено горда да признае първоначалната си грешка. Гарион сякаш чуваше поскърцването на малките колелца, през които се движеха мислите в главата й.
— Искаш ли да те науча да четеш? — предложи тя. Това вероятно бяха най-близките до извинение думи, които му беше казвала.
— Много ли време ще е необходимо за това?
— Зависи от това колко си умен.
— Кога смяташ, че можем да започнем?
Тя се намръщи.
— Нося си две книги, ала ще имаме нужда от нещо, върху което да пишем.
— Не зная дали ще ми е необходимо някога да пиша — каза Гарион. — Засега четенето ще ми е достатъчно.
Принцесата се разсмя.
— Това е едно и също, глупчо.
