страшна агония.
— Не! — дрезгаво изкрещя той, после от бузата му започна да се издига пушек — точно от мястото, където белегът върху дланта на Гарион я беше докоснал. Разнесе се съскане.
Стълбове дим започнаха да изскачат от черните дрехи, сякаш някой изведнъж ги беше поставил върху нажежена до червено печка. Кролимът изкрещя и сграбчи лицето си с ръце. Пръстите му пламнаха. Той отново изкрещя, падна и се загърчи върху влажната земя.
„Стой неподвижен!“ — Този път беше гласът на леля Поул. Звучеше в главата му рязко и заповеднически.
Вече цялото лице на Чамдар беше погълнато от пламъци, писъците му отекваха в мрачната гора. Легионерите се отдръпнаха от горящия мъж и Гарион изведнъж почувства, че му призлява.
„Не отстъпвай! — изрече гласът на леля Поул. — Съсредоточи волята си върху него!“
Гарион се изправи над обхванатия в пламъци кролим. Влажните листа димяха и тлееха на земята. Проснат по гръб, Чамдар се мяташе, борейки се с огъня, който го поглъщаше. Пламъци изскачаха от гърдите му, виковете му станаха по-слаби. С огромно усилие той се изправи на крака и умолително протегна ръка към Гарион. Лицето му се беше стопило, мазен черен пушек обвиваше тялото му, стелейки се ниско над земята.
— Господарю — дрезгаво изстена той. — Смили се над мене!
Сърцето на Гарион потрепера от жалост. Споменът за близостта, която беше съществувала между тях през всичките тези години, го тласкаше да спре пожара.
„Не! — заповяда строгият глас на леля Поул. — Той ще те убие, ако го освободиш!“
„Не мога да го направя! — извика Гарион. — Ще спра огъня.“ — И също както преди малко започна да концентрира волята си, усещайки я в себе си като огромна вълна от жалост и съчувствие. Почти беше вдигнал ръката си към Чамдар, съсредоточавайки мисълта си да го излекува.
„Гарион! — звънна гласът на леля Поул. — Чамдар беше онзи, който уби родителите ти.“
Мисълта замръзна в ума на младежа.
„Чамдар уби Геран и Илдера. Подпали ги живи, точно както той изгаря сега. Отмъсти за тях, Гарион! Остави огъня да го довърши!“
Цялата ярост, която носеше в себе си, откакто Улф му беше разказал за смъртта на неговите родители, избухна в ума му. Ръката, която беше понечил да вдигне, изпълнена със съчувствие, се вцепени. Обзет от страшен гняв, Гарион отново я вдигна, обърнал дланта си към небето. Странно усещане накара ръката му да изтръпне, после собствената му длан избухна в пламъци. Не почувства никаква болка, дори не усети ни най- слаба топлина, когато яркосин огън лумна от белега и обгърна пръстите му. Синият огън стана по-силен — така ослепително силен, че не можеше да погледне към него.
Дори в ужасната си предсмъртна агония кролимът се дръпна от тази пламтяща в синьо ръка. С дрезгав, отчаян вик той се опита да прикрие почернялото си лице, после се олюля, направи няколко крачки назад, строполи се и се просна по гръб на земята.
„Свършено е! — отново прозвуча гласът на леля Поул. — Ти отмъсти за тях! — После гласът й зазвъня в глъбините на ума му с опияняващо ликуване. — Белгарион! — изпя тя. — Мой Белгарион!“
Лицето на Кадор беше станало пепеляво, цялото му тяло трепереше. Херцогът заотстъпва в ужас от все още горящата купчина, която допреди миг беше кролимът Чамдар.
— Магьосничество! — изохка той.
— Прав си — хладно каза леля Поул. — Не смятам, че си готов за такива игри, Кадор.
Уплашените легионери също се дърпаха назад, смаяни и ужасени от онова, което току-що бяха видели.
— Смятам, че императорът ще се отнесе доста сериозно към цялата тази работа — обърна се към тях леля Поул. — А когато научи, че сте искали да убиете дъщеря му, вероятно ще го приеме прекалено надълбоко.
— Вината не беше наша — бързо отговори един от войниците. — Кадор трябва да я поеме. Ние просто изпълнявахме заповеди.
— Той би могъл и да приеме такова извинение — изрече със съмнение в гласа тя. — Макар че, ако аз бях на негово място, бих приела и някакво доказателство за вашата вярност — нещо подходящо при създалите се обстоятелства. — И тя хвърли многозначителен поглед към Кадор.
Неколцина от легионерите схванаха какво иска да им подскаже, извадиха мечовете си и обкръжиха великия херцог.
— Какво правите? — викна Кадор.
— Мисля, че днес губите не само трона, Кадор — обърна се към него леля Поул.
— Не може да постъпите по този начин — извика Кадор на легионерите.
Един войник притисна върха на меча си към гърлото на великия херцог и мрачно заяви:
— Верни сме на императора, милорд. Арестуваме ви заради държавна измяна и ако не се държите както подобава, ще се задоволим да предадем в Тол Хонет само главата ви — ако схващате какво искам да ви кажа.
Един от офицерите, командващ легиона, почтително коленичи пред Се’недра и каза:
— Ваше императорско височество. Как да ви служим по най-добрия за вас начин?
Принцесата, все още бледа и тръпнеща, се изправи и застана гордо.
— Предайте този предател на баща ми — заговори тя със звънък глас — и му разкажете какво се случи тук. Съобщете му, че сте арестували великия херцог Кадор по моя команда.
— Веднага, ваше височество! — каза офицерът и скочи. — Оковете затворника във вериги! — рязко заповяда той, после отново се обърна към Се’недра. — Може ли да ви ескортираме до мястото, накъдето сте тръгнали, ваше височество?
— Това няма да е необходимо, капитане — отвърна принцесата. — Само махнете този предател от очите ми.
— Както желае нейно височество — отговори капитанът с дълбок поклон, после направи рязък жест и войниците отведоха Кадор встрани.
Гарион се взираше в белега на дланта си. От огъня, който пламнал там преди минути, нямаше и следа.
Дурник, когото легионерите бяха пуснали, го гледаше с ококорени очи.
— Мислех си, че те познавам — прошепна той. — Кой си ти Гарион, и как направи всичко това?
— Скъпият Дурник — нежно заговори леля Поул, докосвайки ръката му. — Все още вярва само на онова, което може да се види. Гарион е същото момче, каквото е бил винаги.
— Искаш да кажеш, че го направи ти? — Дурник се взря в тялото на Чамдар и бързо отклони поглед.
— Разбира се — отговори тя. — Ти познаваш Гарион. Той е най-обикновеното момче на света.
Ала Гарион знаеше, че истината е друга. Волята беше негова и необходимата Дума беше избрал самият той.
„Мълчи! — предупреди го гласът на леля Поул, зазвучал отново в ума му. — Никой не трябва да узнае.“
„Защо ме нарече Белгарион?“ — беззвучно попита той.
„Защото това е твоето име — отговори гласът й. — Сега опитай да се държиш естествено и не ми досаждай с въпросите си. Ще поговорим за това по-късно.“ — След това гласът й изчезна.
Другите останаха неловко изправени по местата си, докато легионерите отведоха Кадор. Когато войниците изчезнаха от очите им, Се’недра заплака — вече не беше необходимо да запазва самообладание, достойно за императорска дъщеря. Леля Поул прегърна дребничкото момиче и започна да го утешава.
— Предполагам, че ще е по-добре да погребем това — рече Барак и срита останките на Чамдар. — Дриадите сигурно ще се обидят, ако си тръгнем и оставим тази купчина да опушва гората.
— Ще си донеса лопатата — обади се Дурник.
Гарион се обърна и тичешком премина край Барак и Хетар. Ръцете му трепереха, чувстваше се така изтощен, че едва се държеше на краката си.
Тя го беше нарекла Белгарион; името забушува в ума му, като че винаги е било негово — като че през всичките години от краткия му живот нещо му бе липсвало до момента когато името го направи завършен,
