кораби от Драсния.
— Ще хвърля котва където ми хареса — отсече Грелдик.
— Ще извикам войниците — заплаши го пазачът, после хвана едно от дебелите корабни въжета и извади нож.
— Ако отрежеш това въже, приятелю, ще сляза и ще ти отпоря ушите — предупреди го Грелдик.
— Хайде, кажи му — подхвърли Барак. — Много е горещо и нямам настроение за битка.
— Корабът ми е натоварен със стоки от Драсния — съобщи Грелдик на пазача. — Те са на един търговец… Радек от Боктор, ако не ме лъже паметта.
— О — измънка пазачът и прибра ножа. — Защо не започна веднага с това?
— Защото държането ти никак не ми допадна — безцеремонно отговори Грелдик. — Къде мога да намеря началника ви тук?
— Дроблек ли? Къщата му е нагоре по тази улица, след магазините. Ей онази, с емблемата на Драсния на вратата.
— Искам да говоря с него — заяви Грелдик. — Трябва ли да имам пропуск, за да влизам и излизам в пристанището? Чувал съм разни странни неща за Стис Тор.
— Можете да се движите свободно из драснианската територия — уведоми го пазачът. — Пропуски ще ви бъдат необходими само ако пожелаете да влезете в града.
Грелдик изсумтя, влезе в каютата и след малко се върна с няколко навити пергамента.
— Искате ли да разговаряте с този чиновник? — попита капитанът леля Поул. — Или желаете аз да се погрижа за това?
— По-добре да отидем всички — реши леля Поул. — Момичето е заспало. Кажи на хората си да не я безпокоят.
Грелдик кимна и размени няколко думи с първия си помощник. Моряците прехвърлиха дъска до кея и Грелдик изведе пътешествениците на брега. Гъсти облаци се търкаляха по небето, затъмнявайки слънцето.
Улицата, която извеждаше от кея, беше оградена от двете страни с магазини на драсниански търговци. Десетки нийсанци вяло се придвижваха от магазин към магазин, спирайки тук-там, за да подхванат пазарлък с потните продавачи. Всички нийсански мъже носеха свободни дрехи, ушити от ярки платове във всички цветове на дъгата. Главите им бяха гладко обръснати. Докато вървеше след леля Поул, Гарион с известна неприязън забеляза, че всички нийсанци украсяват очите си с тежък грим, а устните и бузите им са намазани с руж. Речта им беше стържеща, съскаща, и му се струваше, че всички тук преднамерено фъфлят.
Тежките облаци бяха завладели изцяло небето и улицата изведнъж стана тъмна. Десетина окаяни полуголи мъже поправяха участък от калдъръма. Сплъстените им коси и рунтавите бради показваха, че не са нийсанци. Около глезените им бяха окачени пранги, върху които висяха вериги. Жесток на вид нийсанец стоеше с камшик над тях, а пресните следи от удари и раните по телата на клетниците без думи разказваха за желанието, с което надзирателят прибягва до бой. Един от нещастните роби случайно изтърва товара от грубо одялани камъни върху крака си и отвори уста, надавайки животински вой от болка. Гарион с ужас видя, че езикът на роба е отрязан.
— Те се отнасят с хората като с животни — изръмжа Мандорален. Очите му блестяха от страшен гняв. — Защо този град, подобен на помийна яма, не е изтрит от лицето на земята?
— Веднъж е бил — мрачно каза Барак. — Когато нийсанците убили краля на Рива, алорните нахлули тук и изтребили всички нийсанци, които успели да хванат.
Барак вдигна рамене.
— Това е било преди тринадесет столетия. Успели са пак да се навъдят. Като плъхове.
Дурник, който вървеше до Гарион, изведнъж ахна, сведе очи и ужасно се изчерви.
Една нийсанска благородничка току-що беше слязла от носилката си. Материята на бледозелената й рокля беше ефирна, почти съвсем прозрачна, и оставяше наистина малко на въображението.
— Не я гледай, Гарион — дрезгаво прошепна Дурник, все така изчервен. — Тя е лоша жена.
— Бях забравила за това — измърмори леля Поул замислено и се намръщи. — Може би трябваше да оставим Дурник и Гарион на кораба.
— Защо се е облякла така? — попита Гарион, наблюдавайки почти голата жена.
— Искаш да кажеш „разсъблякла“. — От възмущение гласът на Дурник звучеше сподавено.
— Такъв е обичаят — обясни леля Поул. — Свързан е с климата тук. Разбира се, има и някои други причини, ала сега не е моментът да се спирам на тях. Всички нийсански жени се обличат така.
Барак и Грелдик също наблюдаваха жената, но широките им усмивки изразяваха одобрение.
— Хайде стига — твърдо им каза леля Поул.
Недалеч от тях един нийсанец с бръсната глава се подпираше на стената на някаква постройка, взираше се в ръката си и безсмислено се хилеше.
— Мога да виждам през пръстите си! — обяви той със съскащо фъфлене. — Направо през тях.
— Пиян ли е? — попита Хетар.
— Не съвсем — отговори леля Поул. — Нийсанците имат особени развлечения — листа, плодове, разни корени. Усещанията им са променени. Това е доста по-сериозно от обичайното пиянство сред алорните.
Тътрейки крака, край тях премина друг нийсанец: походката му беше особена, подскачаща, а лицето му съвсем безизразно.
— Нима това е преобладаващото състояние на хората тук? — попита Мандорален.
— Още не съм срещала нийсанец, който да не е поне частично упоен — рече леля Поул. — Затова с тях трудно се разговаря. Не е ли това къщата, която търсим? — И тя посочи солидна постройка от отсрещната страна на улицата.
Докато се приближаваха към голямата къща, някъде от юг прозвуча злокобен тътен на гръмотевица. Почукаха на вратата и един драсниански слуга, облечен в ленена туника, ги въведе в преддверие, където цареше полумрак, огледа ги и им каза да почакат.
— Лош град — тихо отрони Хетар. — Не разбирам защо някой алорн, който е с наред с ума си, би пожелал да дойде тук по собствена воля.
— Заради парите — лаконично обясни капитан Грелдик. — Търговията в Нийса носи големи печалби.
— Има по-важни неща от парите — измърмори Хетар.
В преддверието влезе невероятно дебел мъж и троснато заповяда на слугата:
— Усили светлината! Не трябваше да ги оставяш тук на тъмно.
— Казахте, че от лампите ставало само по-горещо — възрази слугата с враждебен тон. — Ще ми се накрая да решите какво желаете.
— Няма значение какво съм наредил някога, прави каквото ти казвам сега.
— Климатът ви прави много непоследователен, Дроблек — язвително отбеляза слугата, после запали няколко лампи и напусна преддверието, мърморейки под носа си.
— Драснианците са най-лошите прислужници на света — измърмори недоволно Дроблек. — Ще започнем ли сега по същество? — Той отпусна огромното си туловище на един стол. Лицето му непрекъснато се потеше, а капките пот попиваха в яката на дрехата му.
— Казвам се Грелдик — започна брадатият моряк. — Току що пристигнах на вашите кейове и нося цял товар стоки, които принадлежат на търговеца Радек от Боктор. — Той показа навитите пергаменти.
Очите на Дроблек се свиха.
— Не знаех, че Радек се интересува от търговия с южните страни. Смятах, че поддържа търговски връзки с хора от Арендия и Сендария.
Грелдик безразлично сви рамене.
— Не съм го питал. Той ми плаща да прекарам стоките му с моя кораб, а не да му задавам въпроси за неговите сделки. Предполагам, че го познавате.
Дроблек огледа всички присъстващи. Потното му лице остана безизразно, но пръстите му леко се размърдаха.
„Наистина ли всичко е такова, каквото го представяте?“ — Драснианският таен език беше направил дебелите му пръсти твърде чевръсти.