— Ще докарам хората си — закани се мургът. — Ако трябва, ще си взема роба със сила.
— В такъв случай ще разглеждаме поведението ви като нахлуване в територията на Драсния — предупреди го Барак с израз на дълбоко съжаление. — В отсъствието на нашите драсниански братовчеди ние сме принудени да защитим кея от тяхно име. Как смяташ, Мандорален?
— Забележката ти е изключително точна, милорд — отвърна Мандорален. — Според възприетата практика честните хора са морално задължени да защитят територията на родствениците си в момент, когато те отсъстват.
— Това е — обърна се Барак към мурга. — Разбрахте как стоят нещата. Приятелят ми е аренд, така че той е напълно неутрален по повдигнатия въпрос. Смятам, че трябва да приемем мнението му.
Моряците на Грелдик вече се бяха покатерили по мачтите и текелажа на кораба и висяха по въжетата като огромни зли маймуни; опипваха дръжките на оръжията си и се хилеха срещу мурга.
— Има още един начин — зловещо изрече мургът.
Гарион почувства, че у него отново се събуждат тласъците на силата и долови тих звук, отекващ в главата му. Почувства ужасна слабост, ала се стегна, хвана се за парапета и се опита да съсредоточи цялата си енергия.
— Престанете — решително заяви леля Поул и се приближи към тях по палубата, следвана от Се’недра и Дурник.
— Ние просто водехме правен спор — невинно обясни Барак.
— Зная какво правехте — отсечено отвърна тя. Очите й бяха гневни. Тя студено погледна мурга в лодката и каза: — По-добре си идете.
— Първо трябва да си взема нещо, което ми принадлежи — извика той.
— На ваше място бих забравила за това!
— Ще видим — заяви мургът, после се изправи, замърмори и започна бързо да движи ръцете си в серия от сложни жестове. Гарион почувства, че нещо невидимо се блъска в тялото му — приличаше на силен вятър, макар че въздухът беше напълно неподвижен.
— Не бързай и го направи както трябва, Гарион — посъветва го тихо леля Поул. — Ако забравиш дори най-дребната подробност, силата ще избухне в лицето ти.
Мъжът в лодката замръзна, лицето му се смръщи в тревожна гримаса. Невидимият вятър, който пулсираше в Гарион, спря. Тогава мъжът продължи да прави жестовете си — пръстите на ръцете му разсичаха въздуха, лицето му се беше вцепенило, подчинено на върховните му усилия да се съсредоточи.
— Така се прави това, кролиме — рече леля Поул, леко повдигна ръката си — Гарион почувства внезапен порив сякаш вятърът, който бушуваше у него, бе сменил посока си. Кролимът вдигна ръце и се олюля, препъна се и рухна на дъното на лодката, в краката на нийсанците. Дори самата лодка отскочи два- три метра назад. Кролимът се надигна, очите му се ококориха, лицето му стана мъртвешки бледно.
— Върни се при господаря си, куче — с унищожително презрение изрече леля Поул. — Кажи му да те набие, защото не си си научил урока както трябва.
Кролимът бързо каза нещо на нийсанците на веслата и те незабавно обърнаха лодката и започнаха да гребат към кораба си.
— Тъкмо щеше да се развихри малък хубав бой, Поулгара — оплака се Барак. — Защо се намеси и ни развали удоволствието?
— Порасни най-сетне — безцеремонно му каза тя. После се обърна към Гарион — очите й блестяха, белият кичур на челото й изглеждаше като искрящ пламък. — Ти, глупако такъв! Отказваш всякакво обучение, а после се нахвърляш като побеснял бик. Имаш ли някаква представа какво направи? Предупреди всички кролими в Стис Тор, че сме тук.
— Той умираше — възпротиви се Гарион и безпомощно посочи роба, който лежеше на кея. — Трябваше да направя нещо.
— Той беше мъртъв в мига, когато докосна водата — произнесе твърдо тя. — Погледни го.
Тялото на роба беше вцепенено. Главата му висеше, отметната назад, устата зееше широко отворена. Нямаше съмнение, че е мъртъв.
— Какво е станало с него? — попита Гарион и усети как му призлява.
— Пиявиците са отровни. Ухапванията им парализират жертвата и те се хранят, необезпокоявани от нищо. Още първото ухапване е причинило спиране на сърцето му. А ти ни издаде на кролимите заради един мъртвец.
— Не беше мъртъв, когато го направих! — изкрещя Гарион срещу нея. — Той викаше за помощ!
— Никой не беше в състояние да му помогне. — Гласът й беше студен, дори жесток.
— Що за чудовище си ти? — попита я със стиснати зъби Гарион. — Нямаш ли никакви чувства? Щеше просто да го оставиш да умре, нали?
— Тук не е нито времето, нито подходящият момент за обсъждане на този въпрос.
— Не! Тъкмо сега е дошло време да поприказваме — сега, в този миг, лельо Поул. Дори не си човешко същество, знаеш ли това? Престанала си да бъдеш човек толкова отдавна, че дори не помниш кога се е случило това. Ти си на четири хиляди години. Целият ни живот изтича, докато ти примигнеш. За теб ние сме само развлечение — един весело прекаран час от твоя живот. Играеш си с нас, като че сме кукли на конци, за да се развличаш. Омръзна ми да ме командваш. Всичко между мен и тебе е свършено!
Може би беше казал повече, отколкото възнамеряваше, ала гневът го беше заслепил и думите изхвърчаха от устата му, преди да има време да ги спре.
Тя го погледна. Лицето й беше така пребледняло, сякаш я беше ударил.
— Ти, глупаво момче — промълви жената. Гласът й прозвуча още по-страшно, защото говореше съвсем тихо. — Свършено? Между мене и тебе? Как би могъл да разбереш поне една хилядна от онова, което ми струваше да те опазя на този свят? Ти беше единствената ми грижа повече от хиляда години. Изтърпяла съм толкова болка, мъка и загуби, колкото никога не можеш да си представиш! Никакви думи не биха могли да изразят страданията ми — и всичко това заради тебе. Живях в бедност и мизерия стотици години без никакво прекъсване — само заради тебе. Отказах се от сестра си, която обичах повече от собствения си живот — заради тебе. Преминах през огън и отчаяние, сто пъти по-страшно от самия огън — заради тебе. И ти мислиш, че всичко това е било развлечение за мене? Няколко приятни часа? И смяташ, че грижите, които ти посветих през всичките тези хиляда години, струват евтино? Връзката между мене и тебе никога няма да бъде прекъсната, Белгарион! Никога! Ще продължаваме да вървим заедно до последния ден на времето, ако това е необходимо. Никога няма да се разделим. Прекалено много ми дължиш, за да позволя това!
Възцари се ужасна тишина. Другите, потресени от силата на думите й, останаха втрещени; отначало впериха погледи в нея, а след това в Гарион.
Без да произнесе нито дума повече, вълшебницата се обърна и отново напусна палубата.
Гарион безпомощно се огледа. Изведнъж се почувства ужасно засрамен от себе си и ужасно самотен.
— Но аз трябваше да го направя, нали? — промълви той, без да насочва въпроса си конкретно към някого. Не беше сигурен какво точно иска да каже.
Всички го гледаха, ала никой не му отговори.
ГЛАВА 26
В ранния следобед облаците отново се сгъстиха, в далечината започнаха да ечат гръмотевици, после се изсипа пороен дъжд, който разтърси със силата си потъналия в изпарения град. Следобедната гръмотевична буря, изглежда, започваше по едно и също време всеки ден и пътешествениците дори започнаха да свикват с нея. Всички се скриха в помещенията под палубата и седнаха сред знойната жега, а дъждът не преставаше да бие с тежките си капки покрива над главите им.
Гарион седеше неподвижно, подпрял гръб о грубо издяланото дъбово ребро на кораба, и наблюдаваше леля Поул. Лицето и погледът му упорито продължаваха да изразяват непримиримост.
Тя не му обръщаше внимание и тихо разговаряше със Се’недра.
Капитан Грелдик се спусна по тясната стълба от палубата. По лицето и брадата му течаха вадички вода.
