Това беше върхът! Тази разглезена, своенравна малка принцеса наричаше него „мамино детенце“! Гарион не можеше да понесе това. Вбесен, младежът започна да й крещи. Повечето от думите му нямаха никаква връзка със случая, звучаха диво и необуздано, ала крещенето го накара да се чувства по- добре.
Двамата се гледаха обвиняващо, ала спорът им скоро прерасна във взаимни обиди. Се’недра крещеше като продавачка на риба в Камаар, а гласът на Гарион бучеше или писукаше фалцетно между мъжествения баритон и момчешкия тенор. Се’недра започна да тропа с крака, а Гарион заразмахва ръце. Като цяло се получи хубава малка битка. Гарион се чувстваше много по-добре, когато свадата приключи. Лошите думи, които изкрещя срещу Се’недра, бяха невинно развлечение в сравнение със смъртно обидните неща, които каза на леля Поул тази сутрин. Разправията с момичето му позволи да даде израз на объркването и гнева си по без вреден начин.
В края на краищата Се’недра естествено прибягна до сълзи и избяга; останал сам, Гарион се чувстваше по-скоро глупав, отколкото засрамен. Продължи да се ядосва, измърмори няколко цветисти обиди, които беше пропуснал да й каже, после въздъхна и замислено се облегна на перилата на кораба, за да наблюдава спускането на нощта.
Макар че не би го признал дори пред себе си, младежът беше благодарен на принцесата. Абсурдната им свада бе снела мъгливата пелена, обгърнала разсъдъка му. Сега съвсем ясно виждаше, че дължи извинение на леля Поул. Беше се нахвърлил върху нея, воден от дълбоко вкорененото в съзнанието му чувство за вина, опитвайки се по някакъв начин да обвини нея за извършеното от него. Беше съвсем очевидно, че не е възможно да избяга от собствената си отговорност. След като прие този факт, той необяснимо защо се почувства по-добре.
Притъмня. Тропическата нощ тежеше над света, миризмата на гнилоч и застояла вода долиташе от блатата, където не беше стъпвал човешки крак. Малко отвратително насекомо пропълзя под туниката му и започна да го хапе между раменете — там, където ръката му не можеше да достигне.
Без абсолютно никакво предупреждение — нито звук, нито шепот, нито някакъв намек за опасност — някой сграбчи ръцете му изотзад, после влажен плат плътно прилепна върху устата и носа му. Гарион направи опит да се съпротивлява, ала ръцете, които го държаха, бяха много силни. Напрегна се да извърне глава, за да освободи лицето си и да извика за помощ. Платът имаше странна миризма — пресищащо, болезнено сладка, някак си плътна. Зави му се свят, съпротивата му отслабна. Младежът направи последно усилие, после замайването стана толкова силно, че той изгуби съзнание.
ГЛАВА 27
Намираха се в някакъв дълъг коридор. Гарион ясно виждаше каменните плочи, с които беше настлан подът. Трима мъже, го носеха, обърнат с лицето надолу; главата му болезнено се люшкаше. Устата му беше пресъхнала, плътната сладникава миризма, с която беше пропит платът, все още се носеше наоколо. Той вдигна глава и направи опит да се огледа.
— Събуди се — каза мъжът, който държеше едната му ръка.
— Най-сетне — измърмори един от останалите. — Държа прекалено дълго парцала до устата му, Айсус.
— Зная какво правя — отвърна първият. — Сложи го на пода.
— Можеш ли да стоиш на краката си? — обърна се Айсус към Гарион. Косата по бръснатата му глава беше набола и стърчеше, дълъг белег разсичаше лицето му от челото до брадичката, преминавайки през сбръчканата кожа на изтеклото му око. Препасаната му с колан дреха беше оцапана с мазни петна.
— Стани — нареди Айсус със съскащ глас, после го срита.
Гарион се опита да се изправи. Коленете му бяха омекнали и той се подпря с ръка на стената, за да си помогне. Камъните бяха влажни и покрити с някаква плесен.
— Водете го — заповяда Айсус на другите. Те сграбчиха Гарион за ръцете и наполовина го повлякоха, наполовина го понесоха по влажния коридор подир едноокия. Скоро се озоваха в обширно сводесто помещение. Огромни каменни колони, покрити с различни фрески, поддържаха високия таван, малки газени лампи бяха окачени на дълги вериги или поставени на каменни лавици по стените и колоните. Групи мъже, облечени в пъстроцветни дрехи, безразборно се движеха от място на място, потънали в някакъв замечтан унес.
— Хей, ти! — извика отсечено Айсус на един закръглен млад мъж със сънливи очи. — Кажи на Сади, главния евнух, че доведохме момчето.
— Ти си му кажи — отвърна младият мъж с писклив глас. — Не обичам такива като тебе да ми дават заповеди, Айсус.
Айсус рязко го плесна през лицето.
— Ти ме удари! — изпищя закръгленият и се хвана за устата. — Разкървави ми устната — виждаш ли? — И протегна ръка, за да покаже кръвта.
— Ако не направиш каквото ти наредих, ще ти прережа тлъстото гърло — заяви Айсус с равен, лишен от чувства глас.
— Ще се оплача на Сади.
— Ами хайде де. Щом така и така ще ходиш при него, кажи му, че доведохме момчето за кралицата.
Дебелият изприпка нанякъде със ситни подскоци.
— Гадни евнуси! — плю единият от мъжете, които държаха Гарион.
— И те са полезни за някои неща — рече другият с груб смях.
— Да тръгваме — заповяда Айсус. — Сади не обича да го карат да чака.
Повлякоха Гарион през голямата зала.
Неколцина окаяни мъже със сплъстени коси и бради седяха на пода, оковани във верига.
— Вода — изстена един от тях. — Моля ви. — И умолително протегна ръце.
Айсус спря и с удивление го погледна, после попита пазача, който стоеше край робите:
— Защо още не сте му отрязали езика?
Пазачът вдигна рамене.
— Нямахме време.
— Обезателно намерете време — посъветва го Айсус. — Ако някой от жреците го чуе да говори, ще подложат на разпит теб. Това хич няма да ти хареса.
— Не се страхувам от жреците — заяви пазачът, ала хвърли нервен поглед зад рамото си.
— По-добре се страхувай — посъветва го Айсус. — И дай вода на тия животни. Мъртви не струват и пукната пара. — Едноокият поведе мъжете, които държаха Гарион, през сенчест участък между две колони, после отново спря. — Махай се от пътя ми! — нареди той на някакво същество, което лежеше в сянката. То неохотно се раздвижи и Гарион с отвращение осъзна, че пред очите му се гърчи огромна змия.
— Върви ей там при другите — викна Айсус на влечугото и посочи един слабо осветен ъгъл, където огромна пълзяща топка от вплетени, гърчещи се тела бавно се въртеше във всички посоки. Гарион чуваше сухото съскане на люспи, триещи се една о друга. Змията, която беше препречила пътя им, нервно изхвърли езика си срещу Айсус, после се плъзна към ъгъла.
— Някой ден ще те ухапят, Айсус — предупреди го един от мъжете. — Те не обичат да им се заповядва.
Айсус безразлично сви рамене и продължи напред.
— Сади иска да разговаря с тебе. — злобно избъбра закръгленият млад евнух, който ги чакаше до една голяма врата в дъното на коридора. — Казах му, че си ме ударил. Маас е с него.
— Добре — отговори Айсус, после рязко отвори вратата и остро извика: — Сади! Съобщи на приятеля си, че идвам. Не искам да направи някоя глупава грешка.
— Той те познава, Айсус — чу се глас. — И никога не прави грешки.
Айсус влезе и затвори вратата след себе си.
— Можеш да си вървиш — обърна се към младия евнух един от мъжете, които държаха Гарион.
Закръгленият подсмъркна.
— Ще си тръгна, когато ми нареди Сади.
