„Това сега няма значение. Просто прави каквото ти казвам. Ако се случи нещо и положението започне да става опасно, аз ще се погрижа за всичко… но няма да мога да го сторя, ако се съпротивляваш. Необходимо е да се отпуснеш, за да мога да извърша онова, което трябва. Ако изведнъж започнеш да правиш неща, които не разбираш, както и да приказваш думи, чийто смисъл не ти е ясен, не се плаши и не се опитвай да се бориш. Не те ще те карат да правиш тези неща, а аз.“
Успокоен от това уверение, Гарион послушно тръгна след евнуха Сади. Маас бе обвил туловището си на спирала около гърдите и раменете му и почти дружески бе сгушил сплесканата си глава до бузата му.
Влязоха в огромна зала, чиито стени бяха украсени с тежки завеси, а от тавана висяха кристални лампи, окачени на сребърни вериги. Огромна каменна статуя, чиято горна част се губеше в сянката над главата му, се издигаше в единия край на стаята. Точно пред статуята имаше ниска каменна платформа, покрита с килими и отрупана с малки възглавнички. Върху платформата беше поставен тежък диван, който не приличаше нито на стол, нито на легло.
На дивана седеше жена. Гарвановочерната й коса се спускаше на пищни къдри по гърба и раменете й. На главата й блестеше златна корона със сложна форма, върху която блещукаха множество скъпоценни камъни. Роклята й беше бяла, изработена от възможно най-прозрачната и ефирна копринена материя. Дрехата по никакъв начин не прикриваше голотата на тялото, а по-скоро служеше на жената като материал, върху който да окачи скъпоценните си камъни и различните други накити. Под копринената материя кожата й изглеждаше почти тебеширенобяла. Лицето й беше извънредно красиво. Очите й бяха светли, почти безцветни. Огромно огледало в златна рамка беше поставено на пиедестал от едната страна на дивана; жената седеше отпуснато, възхищавайки се от образа си, отразен в огледалото.
Две дузини евнуси с обръснати глави и в пурпурни мантии бяха коленичили, скупчени във внушителна група около платформата. Те се взираха в жената и статуята зад нея с обожание, сякаш отправяха молитви към тях.
Сред възглавничките, в единия край на дивана, се беше излегнал разглезен на вид млад мъж, чиято глава не беше обръсната. Косата му беше накъдрена на букли, бузите му бяха намазани с руж, а очите му едва се виждаха под фантастичната украса на тежкия грим. Мъжът носеше съвсем тясно парче плат, обвито около слабините; лицето му беше нацупено и отегчено. Без да спира да наблюдава образа си в огледалото, жената разсеяно прокара пръсти през буклите му.
— Кралицата има посетители — монотонно обяви един от коленичилите евнуси.
— Ааа! — повториха останалите в същия монотонен ритъм. — Посетители.
— Здравей, вечна Салмисра! — изрече евнухът Сади и се просна пред платформата, където седеше светлооката жена.
— Какво има, Сади? — попита тя. Гласът й беше звучен, но имаше странен, мрачен тембър.
— Момчето, кралице — обяви Сади, все още притискайки лице към пода.
— Падни на колене пред кралицата-змия — изсъска влечугото в ухото на Гарион. Туловището му стисна тялото на младежа и той се отпусна на колене, смазан от жестоката люспеста хватка.
— Ела тук, Маас — обърна се Салмисра към змията.
— Кралицата призовава любимата си змия — припяха евнусите. — Ааа!
Влечугото се разви и освободи Гарион, с вълнообразни движения пропълзя към подножието на дивана, после се издигна наполовина от височината си към полулегналата жена и се отпусна върху тялото й — дебелото люспесто туловище се изопна в цялата си дължина и започна да се огъва, плътно прилепвайки към формите на жената. Притъпената глава на влечугото достигна лицето на кралицата и тя нежно я целуна. Дългият раздвоен език потрепна над лицето на Салмисра, после Маас започна да съска в ухото й. Жената остана легнала в прегръдката на змията, слушайки съскането й; безцветните й очи не се откъсваха от Гарион, вперили се в него през премрежените тежки клепачи.
Накрая кралицата се изправи, отмести змията и застана пред Гарион.
— Добре дошъл в земята на хората-змии, Белгарион — изрече тя с мъркащия си глас.
Името, което беше чувал единствено от леля Поул, предизвика истинско разтърсване в цялото същество на Гарион; той се опита да освободи разума си от мъглата, която го обгръщаше.
„Още не“ — предупреди го сухият глас, скрит в ума му. Салмисра слезе от платформата. Тялото й се движеше с гъвкавост и грация под прозрачната рокля. Тя хвана ръката на Гарион и леко го изправи до себе си, след това с бавни движения докосна лицето му. Стори му се, че ръката й е много студена.
— Хубав млад мъж… — прошепна тя като че ли на себе си. — Толкова млад. Толкова топъл. — Видът й по някакъв начин внушаваше представата за ненаситен глад.
Изведнъж странно объркване завладя ума на Гарион. Горчивото питие, което му беше дал Сади, все още притискаше съзнанието му. Ала под тежестта му момъкът се чувстваше едновременно и уплашен, и някак странно привлечен от кралицата. Тебеширенобялата кожа и мъртвите й очи бяха отблъскващи, ала все пак от нея се излъчваше упойващо привличане, сладко обещание за неописуеми наслади. Несъзнателно той отстъпи крачка назад.
— Не се плаши, мой Белгарион — замърка тя. — Няма да те нараня — освен ако ти самият не пожелаеш да го сторя. Задълженията ти тук ще бъдат много приятни, а аз мога да те науча на такива неща, за които Поулгара не е и сънувала.
— Махни се от него, Салмисра — раздразнено заповяда младият мъж от платформата. — Знаеш, че хич не ми допада, когато обръщаш внимание на други.
Следа от досада потрепна в очите на кралицата. Тя се обърна и изгледа студено младия мъж.
— Вече не ме засяга какво ти допада и какво не, Есия.
— Какво? — Есия я изгледа невярващо. — Я повтори!
— Не, Есия — каза тя.
— Ще те накажа — заплаши я той.
— Не — възрази Салмисра. — Няма да го направиш. Такива неща вече не ме развличат, цялото ти цупене и внезапните ти раздразнения започнаха да стават отегчителни. Махай се.
— Да се махам ли? — Есия се ококори невярващо.
— Уволнен си, Есия.
— Уволнен? Но ти не можеш да живееш без мене. Сама каза така.
— Понякога приказваме неща, в които всъщност не вярваме.
Надменността изчезна от лицето на младия мъж, той мъчително преглътна, разтрепери се и изхленчи:
— Кога искаш да се върна?
— Не искам да се връщаш.
— Никога ли? — изстена мъжът.
— Никога — отговори кралицата. — Върви си и престани с тези сцени.
— Какво ще стане с мен? — изкрещя Есия, после започна да ридае. Гримът около очите му потече на гротескни вадички по бузите му.
— Не бъди досаден, Есия — подхвана Салмисра. — Взимай си нещата и си тръгвай — веднага! Имам нов съпруг. — Тя отново се изкачи на платформата.
— Кралицата избра съпруг — монотонно изпя евнухът. — Ааа! — запригласяха останалите. — Да живее съпругът на вечната Салмисра, най-големият щастливец измежду мъжете.
Хълцащият млад мъж грабна една розова мантия и красиво украсена с дърворезба кутия за скъпоценности, после с несигурна стъпка слезе от платформата.
— Ти направи това — обвини той Гарион. — Ти си виновен за всичко! — Изведнъж мъжът измъкна малка кама от гънките на мантията. — Сега ще те науча! — изкрещя бившият съпруг на кралицата и вдигна камата, за да нанесе удар.
Този път в съзнанието на Гарион не се появи мисъл, не беше необходимо да съсредоточава волята си. Приливът на сила нахлу без предупреждение, блъсна Есия и го оттласна далеч назад. Младият мъж се завъртя и падна, а камата му с трясък се плъзна по пода.
Салмисра с блеснали очи посочи просналия се на пода Есия и щракна два пъти с пръсти. По-бързо от стрела, изхвърлена от тетивата на изопнат лък, една малка зелена змия се стрелна изпод дивана. Устата й беше отворена, а съскането й приличаше на ръмжене. Тя направи само едно движение — клъвна Есия по крака, и после бързо се плъзна встрани и го загледа с мъртви очи.
