— Кралице моя! — издърдори един слуга, появил се внезапно до вратата. — Идва краят на света!
— Какво? — Салмисра откъсна поглед от конвулсиите на влечугото.
— Слънцето изчезна! На пладне стана тъмно като в полунощ! Градът полудя от ужас!
ГЛАВА 29
В суматохата след това съобщение Гарион остана безшумно приседнал на възглавничките край трона на Салмисра. Ала тихият глас в ума му бързо приказваше:
„Стой напълно неподвижен. Не казвай нищо и не прави нищо!“
— Незабавно доведете астрономите ми! — заповяда Салмисра. — Искам да зная защо не ме предупредиха за това затъмнение.
— Не е затъмнение, кралице — изпищя плешивият придворен, проснал се по очи на пода до все още гърчещ се Маас. — Тъмнината падна като огромна завеса. Приличаше на подвижна стена — нямаше вятър, нито дъжд, нито гръмотевици. Погълна слънцето, без да издаде никакъв звук. — Мъжът започна задавено да хълца. — Никога вече няма да видим слънцето…
— Я млъкни, идиот такъв! — ядосано го прекъсна Салмисра. — Стани! Сади, махни този бръщолевещ глупак оттук, отиди и погледни небето. После ела. Трябва да зная какво става навън.
Сади разтърси тялото си като куче, което излиза от вода, откъсна погледа си от мъртвешката замръзнала усмивка върху муцуната на Маас, сграбчи циврещия придворен, изправи го и го избута от стаята.
Тогава Салмисра се обърна към Гарион.
— Как го направи? — попита тя и посочи туловището на Маас.
— Не зная — отговори той. Умът му все още тънеше в мъгла. Само малкото кътче, където живееше гласът, беше нащрек.
— Свали амулета — заповяда кралицата. Гарион послушно посегна към медальона. Ала изведнъж ръцете му се вцепениха. Не можеше да ги помръдне. После юмруците му сами паднаха надолу.
— Не мога — прошепна той.
— Махни украшението от шията му! — заповяда Салмисра на един от евнусите. Мъжът хвърли поглед към мъртвата змия, после се взря в Гарион и изведнъж заклати глава и уплашено заотстъпва.
— Прави каквото ти казвам! — рязко нареди кралицата. Някъде от вътрешността на палата долетя глух, ехтящ трясък. Разнесе се шум от нокти, които дращеха дървесина, след миг екна подобен на лавина гръм — някъде се свличаше стена. После отдалеч, от някой от тъмните коридори, долетя писък на агонизиращ човек.
Чуждото, уравновесено присъствие в ума на младежа за миг се съсредоточи навън, проучвайки обстановката.
„Най сетне!“ — изрече сухият глас с очевидно облекчение.
— Какво става? — избухна Салмисра.
„Ела с мен — прозвуча гласът в съзнанието на Гарион. — Имам нужда от помощта ти.“
Гарион се опита да се надигне, но не успя. „Не. Ето така.“ — Странно чувство за отделяне от останалия свят се породи в съзнанието на Гарион. Без да мисли, той съсредоточи волята си и наистина се откъсна от всичко наоколо — усещаше, че се изправя, ала странно защо тялото му не се движеше. Изведнъж престана да усеща плътта си сякаш нямаше нито ръце, нито крака — ала се преместваше напред. После видя себе си — собственото си тяло — глупаво отпуснато върху възглавничките в краката на Салмисра.
— Побързай! — каза гласът. Но вече не беше вътре в ума му, а звучеше някъде зад него. Гарион изведнъж долови неясните очертания на някакво същество — то нямаше определена форма, ала му беше добре познато.
Мъглата, която обгръщаше ума на Гарион, изчезна — той застана нащрек.
— Кой си ти? — попита младежът.
— Няма време да ти обяснявам. Бързо! Трябва да ги намерим преди Салмисра да е сторила нещо, с което може да ни спре.
— Кого да намерим?
— Поулгара и Барак.
— Леля Поул? Къде е тя?
— Ела — напрегнато прошепна гласът и Гарион и странното същество се понесоха към затворената врата. Преминаха през нея, като че бяха безплътна мъгла, и излязоха в коридора.
После полетяха, издигайки се към тавана; въздухът като че ли въобще не ги докосваше, нямаше дори най-малък полъх, никакъв признак на движение. Миг след това влязоха в огромната зала, където Айсус беше въвел Гарион. Спряха, увиснали на място във въздуха.
Леля Поул тъкмо влизаше в залата, обградена от огнен ореол. Край нея тромаво пристъпваше огромна рунтава мечка, която Гарион вече беше виждал. Чертите на Барак смътно личаха върху мечешката муцуна, ала в нея нямаше и следа от човешко присъствие. Очите на звяра пламтяха с дива ярост, устата му ужасно зееха.
Отчаяните пазачи се опитаха да отблъснат мечката с дълги пики, ала звярът помете оръжията им и ги нападна. Яката му прегръдка смаза мъжете, ноктите му, които бясно нанасяха удари, раздраха вътрешностите им. Пътят на леля Поул и мечката беше осеян с осакатени тела и потръпващи късове човешка плът.
Змиите, които лежаха по ъглите, сега се стрелкаха навсякъде по пода, ала когато се сблъскваха с бляскавата светлина, обгръщаща леля Поул, умираха точно както се беше случило с Маас.
Леля Поул изкъртваше с жест и поглед всички врати, които се изпречеха на пътя й. Дебела стена се изправи пред вълшебницата и тя я разпиля на дребен чакъл, като че бе изплетена от паяжина. Барак вилнееше в мрачната зала и с див рев разрушаваше всичко. Пищящ евнух направи отчаян опит да се покатери по една от колоните, но огромният звяр се вдигна на задните си крака, заби нокти в гърба на човека и го смъкна на пода. Писъците внезапно спряха, разхвърчаха се пръски мозък и кръв — масивната челюст на животното хлопна със страшен трясък и раздроби черепа на евнуха.
„Поулгара! — беззвучно извика странното нещо, носещо се край Гарион. — Насам!“
Леля Поул бързо се обърна.
„Следвайте ни! — прошепна неуловимото същество. — Побързайте!“
След това Гарион и необяснимото същество, което може би беше част от самия него, полетяха обратно по коридора към Салмисра и изпадналото в състояние на вцепенение тяло на Гарион, което бяха изоставили преди малко. Леля Поул и вилнеещият Барак бързаха след тях.
Гарион и странният му спътник отново преминаха през тежката затворена врата. Салмисра, чиято гола плът сега блестеше, обагрена по-скоро от ярост, отколкото от похот, се беше навела над безчувственото тяло на младежа с празен поглед.
— Отговори ми! — крещеше тя. — Отговори ми!
„Когато се върнем в тялото ти — промълви съществото, което нямаше форма, — ми позволи аз да се справя с всичко. Трябва да спечелим малко време.“
И след секунда те се върнаха. Гарион почувства как плътта му за миг потрепера — и отново можеше да вижда с очите си. Мъглата, която беше парализирала ума му, отново го сграбчи в мъртвата си хватка.
— Какво? — измърмориха устните му, макар че той самият не беше изрекъл съзнателно тази дума.
— Казах — твое дело ли е това? — попита Салмисра.
— Кое да е мое дело? — Гласът, който се изплъзваше от устните на младежа, звучеше също като неговия, ала все пак се долавяше известна разлика.
— Всичко това — отговори тя. — Тъмнината. Нападението срещу моя дворец.
— Не. Как бих могъл да го сторя? Та аз съм още момче.
— Не ме лъжи, Белгарион — настоятелно изрече тя. — Зная кой си ти. Сигурно си се намесил. Дори самият Белгарат не може да изтрие слънцето от небето. Предупреждавам те, Белгарион, питието, което погълна днес, ще ти донесе смърт. Дори в този миг отровата във вените ти те убива.
— Защо постъпи така с мен?
— За да те задържа. Трябва да пиеш още — или ще умреш. Ще пиеш само онова, което аз ти давам,
