при това трябва да го поглъщаш всеки ден от живота си. Ти си мой, Белгарион! Мой!

Отчайващи писъци долетяха откъм коридора. Кралицата на змиите вдигна поглед, наведе се по странен начин, сякаш извършваше някаква церемония, и започна да извива ръцете си във въздуха, описвайки цяла поредица от сложни жестове. После устните й започнаха да произнасят някакво заклинание на език, който Гарион никога не беше чувал реч, изпълнена с гърлено съскане и странен ритъм.

Тежката врата избухна и се разби на мънички трески и на прага застана леля Поул. Белият кичур в косите й блестеше, очите й бяха страховити. Огромната мечка до нея изрева, от зъбите й покапа кръв, парчета кърваво месо висяха от ноктите й.

— Аз те предупредих, Салмисра — изрече леля Поул със страшен глас.

— Не пристъпвай нито крачка напред, Поулгара — заповяда кралицата, без да се обръща. Пръстите й продължиха да извършват криволичещите движения във въздуха. — Момчето умира — заяви тя. — Нищо не може да го спаси, ако ме нападнеш.

Леля Поул спря и попита:

— Какво си направила? — попита тя.

— Погледни го — подхвана Салмисра. — Той пи атал и калдис. Даже в този миг огънят им бушува във вените му. Скоро ще има нужда от още. — Ръцете на кралицата продължаваха да се движат във въздуха, лицето й беше напрегнато. Устните й отново започнаха да потрепват, издавайки гърлено съскане.

„Вярно ли е?“ — прозвуча гласът на леля Поул в ума на Гарион.

„Изглежда, че е вярно — отвърна сухият глас. — Накараха го да пие разни неща и сега той е твърде различен отпреди“.

Очите на леля Поул се разшириха.

„Кой си ти?“

„Аз винаги съм бил тук, Поулгара. Не знаеше ли?“

„Гарион знае ли?“

„Знае, че съм тук. Ала не му е известно какво е значението на моето присъствие.“

„Можем да поговорим по-късно за това — реши тя. — Наблюдавай внимателно. Това е задачата ти. — Объркан поток от образи нахлу в съзнанието на Гарион. — Разбираш ли?“

„Да. Ще му покажа как.“

„Не можеш ли да го направиш ти самият?“

„Не, Поулгара — отвърна сухият глас. — Силата е негова, не моя. Не се тревожи. Ние с него се разбираме.“

Докато двата гласа си говореха в ума му, Гарион се почувства странно самотен.

„Гарион — тихо заговори сухият глас. — Искам да мислиш за своята кръв.“

„За моята кръв ли?“

„Ще я променим за миг.“

„Защо?“

„За да изгорим отровата, която ти дадоха. Сега съсредоточи мисълта си върху своята кръв.“

Гарион го направи.

„Искаш кръвта ти да стане такава. — Картина в жълто нахлу в ума на Гарион. — Разбираш ли?“

„Да.“

„Тогава направи го. Сега.“

Гарион докосна гърдите си и пожела кръвта му да се промени. Изведнъж се почувства така, сякаш някой го беше запалил. Сърцето му започна да бие лудо, тежка пот изби по цялото му тяло.

„Още един миг“ — изрече гласът.

Гарион умираше. Променената кръв изпепели вените му, тялото му започна неистово да трепери. Сърцето му се блъскаше в гърдите като тежък ковашки чук. Очите му помътняха, тялото му политна напред.

„Сега! — рязко нареди гласът. — Промени кръвта си пак.“ След това всичко свърши. Сърцето на Гарион прескочи няколко удара, забави учестения си ход и възобнови нормалния си ритъм. Беше изтощен, ала мъглата, която бе обгърнала ума му, я нямаше.

„Готово, Поулгара — каза другият Гарион. — Сега можеш да направиш онова, което е необходимо.“

През цялото време леля Поул бе наблюдавала всичко загрижено, ала сега лицето й стана ужасно строго. Тя прекоси залата и се приближи към платформата.

— Салмисра — изрече вълшебницата. — Обърни се и ме погледни.

Кралицата беше вдигнала ръце над главата си, съскащите думи продължаваха да се изсипват от устните й, докато накрая прераснаха в дрезгав крясък.

Високо над тях, в сенките близо до тавана, очите на огромната статуя се отвориха и заблестяха с наситено зелен, смарагдов огън. Един искрящ скъпоценен камък в короната на Салмисра започна да пламти със същия блясък.

Статуята се раздвижи. Звукът, който издаде, приличаше на страхотно, оглушително високо скърцане. Монолитната скала, от която беше издялана огромната фигура, се наведе, огъна се и статуята направи две крачки напред.

— Защо… ме… повика? — прогърмя тътнещ, величествен глас през скованите каменни устни.

— Защити своята жрица, велики Иса — изкрещя Салмисра, после се обърна и измери леля Поул с триумфиращ поглед. — Тази зла вещица нахлу в твоите владения, за да ме убие. Нейната злокобна сила е толкова могъща, че никой не може да й се противопостави. Аз съм твоята бъдеща невяста и се надявам на твоята закрила, Иса.

— Кой дръзва да оскверни моя храм? — попита статуята с гръмотевичен рев. — Кой е посмял да вдигне ръката си срещу моята избраница и любима? — Смарагдовите очи на бога блестяха от ужасен гняв.

Леля Поул стоеше в центъра на залата, изправена срещу огромната, надвиснала застрашително над нея каменна грамада. Лицето й не изразяваше страх.

— Отиваш твърде далеч, Салмисра — изрече вълшебницата. — Това е забранено.

Кралицата на змиите презрително се изсмя.

— Забранено ли? Какво ме засяга твоята забрана? Сега бягай или посрещни гнева на Иса. Бий се, ако смееш, с един бог!

— Ако се наложи, ще го сторя — заяви леля Поул. После изправи рамене и произнесе една-единствена дума. Ревът, който предизвика тя в ума на Гарион, беше всепоглъщащ. А после вълшебницата внезапно започна да се уголемява. Стъпка по стъпка тя се извисяваше нагоре, растеше като дърво, разширяваше се, превръщаше се в исполин пред изумените очи на Гарион — и след миг се изправи лице срещу лице с каменния бог.

— Поулгара? — объркано прозвуча гласът на бога. — Защо направи това?

— Идвам, за да изпълня Пророчеството, велики Иса. — отвърна тя. — Твоята жрица предаде теб и твоите братя.

— Това не може да е истина — заяви Иса. — Тя е моята избраница. Тя е моята любима.

— Лицето е същото — каза леля Поул, — ала това не е онази Салмисра, която беше любимата на Иса. Стотици Салмисри са ти служили в този храм, откакто твоята любима умря.

— Умряла? — недоверчиво повтори богът.

— Тя лъже! — изпищя Салмисра. — Аз съм твоята любима, господарю! Не позволявай на лъжите й да те отблъснат от мен. Убий я.

— Наближава денят, когато Пророчеството ще се сбъдне — заговори леля Поул. — Момчето в нозете на Салмисра е неговият плод. То трябва да се върне при мене, в противен случай предсказаното в Пророчеството няма да се осъществи.

— Толкова ли скоро дойде денят на Пророчеството? — попита богът.

— Не е скоро, велики Иса — отвърна леля Поул. — Късно е. Твоят сън продължи няколко хилядолетия.

— Лъжи! Всичко това са лъжи! — отчаяно изкрещя Салмисра, притиснала тялото си в глезена на огромния каменен бог.

— Трябва да изпитам истинността на онова, което каза Поулгара — бавно изрече богът. — Спах дълго и дълбоко и сега светът ме изненада с облика си.

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату
×