— И ще дотичаш с изплезен език, когато Сади подсвирне, нали?
— Това засяга само мен и Сади.
Айсус отново отвори вратата и заповяда:
— Доведете го!
Двамата мъже блъснаха Гарион в стаята.
— Ние ще чакаме отвън — нервно избоботи единият. Айсус грубо се изсмя, затвори вратата с крак и издърпа Гарион към някаква маса, върху която мъждукаше една-единствена газена лампа. Слабото й пламъче едва успяваше да разсее мрака. Мършав мъж с мъртвешки празни очи и алена копринена мантия седеше до масата и леко милваше плешивата си глава с дългите пръсти на едната си ръка.
— Можеш ли да говориш, момче? — попита той Гарион.
Гласът му звучеше остро.
— Мога ли да пия вода? — попита Гарион.
— След минута.
— Ще си взема парите сега, Сади — каза Айсус.
— Веднага, щом се убедим, че си довел точно момчето, което търсим — отговори Сади.
— Питай го как се казва — долетя съскащ шепот от тъмнината зад Гарион.
— Ще го попитам, Маас. — Сади изглеждаше малко подразнен от напомнянето. — Знам си работата.
— Губиш време — заяви шепнещият глас.
— Кажи си името, момче — нареди Сади на Гарион.
— Доруун — бързо излъга Гарион. — Наистина съм много жаден.
— За глупак ли ме вземаш, Айсус? — каза Сади. — Да не си помисли, че ще приема което и да е момче?
— Това е момчето, което ми каза да доведа — заяви Айсус. — Какво да направя, като сведенията ти са били погрешни.
— Казваш, че името ти е Доруун? — въпросително изрече Сади.
— Да — отговори Гарион. — Аз чистя каютите в кораба на капитан Грелдик. Защо ме доведохте тук?
— Аз задавам въпросите, момче — прекъсна го Сади.
— Той лъже — долетя пак съскащият шепот.
— Зная, Маас — спокойно отговори Сади. — Отначало всички лъжат.
— Нямаме време за любезности — пак се чу съсъкът от мрака. — Дай му орет. Незабавно трябва да узная истината.
— Както кажеш, Маас — съгласи се Сади, изправи се и за миг изчезна в сянката зад масата. Гарион чу кратък звън и после шум на изливаща се вода.
— Помни, че ти предложи това, Маас. Ако тя се ядоса, не искам да бъда човекът, върху когото ще се излее гневът й.
— Тя ще разбере, Сади.
Сади се върна в осветеното от лампата пространство и протегна на Гарион една глинена чаша.
— Пий, момче.
— О, не, благодаря — отказа Гарион. — Вече не съм чак толкова жаден.
— Каквото и да правиш, накрая ще го изпиеш, момче — заяви Сади. — Ако се противиш, Айсус ще те държи, а аз ще излея течността в гърлото ти. Тя няма да ти навреди.
— Пий! — заповяда съскащият глас.
— По-добре направи каквото ти казват — посъветва го Айсус.
Гарион безпомощно взе чашата. Водата имаше странен горчив вкус и му се стори, че изгори езика му.
— Браво — отбеляза Сади и отново се върна на мястото си до масата. — Значи казваш, че името ти е Доруун?
— Да.
— Откъде си, Доруун?
— От Сендария.
— Откъде точно в Сендария?
— Близо до река Дарайн, на северния бряг.
— Какво правиш на кораба на Грелдик?
— Капитан Грелдик е приятел на татко — заговори Гарион. Без да знае защо, изведнъж му се прииска да обясни по-подробно. — Баща ми искаше да изуча повече неща за корабите. Той казва, че е по-добре човек да стане моряк, отколкото фермер. Капитан Грелдик се съгласи да ме научи на всичко, което е необходимо да знае един моряк. И казва, че съм щял да бъда добър в този занаят, защото не ме хваща морска болест и хич не ме е страх да се катеря по въжетата. Вече съм почти достатъчно силен да греба с веслата и…
— Как каза, че е името ти, момче?
— Гарион… искам да кажа… ъ… ъ… Доруун. Доруун, и…
— На колко си години, Гарион?
— Навърших петнадесет миналия Ерастид. Леля Поул казва, че хората, които са родени на празника Ерастид, са щастливци. Обаче още не съм забелязал, че съм по-щастлив от…
— А коя е леля Поул?
— Моята леля. Живеехме във фермата на Фалдор, но дойде господин Улф и….
— Хората наричат ли я по друг начин освен „леля Поул“?
— Крал Фулрах я наричаше Поулгара — това стана, когато капитан Брендиг ни заведе в двореца в град Сендар. После отидохме в палата на крал Анхег във Вал Алорн и…
— Кой е господин Улф?
— Той е мой дядо. Наричат го Белгарат. Аз не вярвах, че наистина е Белгарат, но предполагам, че хората не лъжат, защото веднъж той…
— А защо напуснахте фермата на Фалдор?
— Отначало не знаех, но по-късно разбрах, че Зедар е откраднал Кълбото на Алдур от дръжката на Меча на риванския крал. Трябваше да си върнем Кълбото, преди Зедар да го отнесе до Торак, да го събуди и…
— Точно това е момчето, което търсим — прошепна съскащият глас.
Гарион бавно вдигна очи. Сега стаята изглеждаше по-светла. В ъгъла, изправила се върху нагънатото си в масивна спирала тяло, със сплескан някак особено врат и блестящи очи, чакаше огромна змия.
— Сега можем да го заведем при Салмисра — изсъска змията, после отпусна глава към пода и изпълзя до Гарион. Студената й глава докосна стъпалото му, после люспестото туловище бавно започна да се обвива около крака му. Гарион не можеше да помръдне. Змията продължи да пълзи нагоре, притискайки в страшната си спирала тялото на момъка, докато главата й се издигна до лицето му, а потрепващият й език докосна брадичката му.
— Бъди много послушен, момче — изсъска змията в ухото му. — Много, много послушен. — Влечугото беше тежко, люспестото му тяло — дебело и студено.
— Точно така, момче — каза Сади и се изправи. — Ела сега с мен.
— Искам си парите — заяви Айсус.
— О — презрително каза Сади. — Това ли било? Ето ги в онази кесия на масата.
„Гарион. — Сухият глас, който винаги бе звучал в съзнанието му, отново започна тихо да му говори. — Искам да ме слушаш внимателно. Не казвай нищо и не позволявай лицето ти да изрази онова, което мислиш. Просто ме слушай.“
„К… кой си ти?“ — безмълвно попита Гарион, като се бореше с мъглата, която обвиваше ума му.
„Ти ме познаваш — отвърна гласът. — Слушай сега. Дават ти нещо, с което те принуждават да правиш онова, което искат да правиш. Не се бори срещу него. Просто се отпусни и не оказвай никаква съпротива.“
„Но… аз казах неща, които не трябваше да казвам. Аз…“
