усвояваше нещата изненадващо бързо. Се’недра проявяваше крайна нехайност, когато трябваше да го похвали, макар че очакваше, сякаш останала без дъх, всяка негова следваща грешка; както личеше по всичко, принцесата изпитваше голямо удоволствие при всяка възможност да му се присмее. Близостта й и лекият й, нежен аромат го разсейваха. Двамата седяха близо един до друг и Гарион се потеше почти толкова от случайното докосване на ръцете, раменете или бедрата им, колкото и от климата. Понеже и двамата бяха млади, тя проявяваше нетърпение, а той упоритост. Лепкавата влажна топлина ги правеше раздразнителни, така че много по-често уроците прерастваха в заяждане, вместо да бъдат само занимания по четене и писане.
Една сутрин видяха край близкия пристан черен нийсански кораб с квадратни платна.
— Каква е тази миризма? — попита Гарион един от моряците.
— С този кораб прекарват роби — отговори мрачно морякът. — Може да усетиш вонята от двадесет мили, когато плаваш в морето.
Гарион погледна грозния черен кораб и потрепери. Барак и Мандорален прекосиха палубата и се присъединиха към Гарион край перилата.
— Прилича на шлеп — отбеляза Барак с натежал от презрение глас. Исполинът беше гол до кръста и косматото му тяло лъщеше от пот.
— Прекарва роби — каза Гарион.
— Мирише на отворен канал за нечистотии — оплака се Барак. — Един хубав пожар добре ще го поочисти.
— Жалък занаят, милорд Барак — намеси се в разговора Мандорален. — Но Нийса търгува с нещастията на хората от незапомнени времена.
— Този пристан драсниански ли е? — попита Барак с присвити очи.
— Не — отвърна Гарион. — Моряците казват, че всичко отсреща принадлежи на Нийса.
— Това е срамно — изръмжа Барак.
Група облечени в ризници мъже с черни наметки прекосиха кея и се насочиха към мястото, където беше хвърлил котва нийсанският кораб.
— Охо! — подхвърли Барак. — Къде е Хетар?
— Долу, при конете — отговори Гарион. — Какво има?
— Наглеждай го. Тези са мурги.
Нийсанските моряци с обръснатите глави отвориха един капак на палубата и грубо изкрещяха някакви заповеди към трюма. Редица изтощени мъже бавно излязоха на палубата. На вратовете им имаше железни халки; дълга верига ги държеше приковани един към друг.
Мандорален настръхна и започна да ругае.
— Какво има? — попита Барак.
— Това са аренди! — възкликна рицарят. — Бях чувал за това, но не вярвах.
— Какво си чувал?
— От няколко години из Арендия се носи отвратителен слух — отговори Мандорален с побеляло от ярост лице. — Казваха ни, че някои от нашите благородници при възможност увеличавали богатствата си, като продавали своите крепостни селяни на нийсанците.
— Изглежда, че не е само слух — отбеляза Барак.
— Гледай! — изръмжа Мандорален. — Виждаш ли герба върху туниката на ей онзи там? Това е гербът на Воу Торал. Знаех, че барон Воу Торал е голям скъперник, но никога не съм мислил, че е безчестен. Когато се върна в Арендия, ще го изоблича публично.
— И какво добро ще донесе всичко това? — попита Барак.
— Ще бъде принуден да ме предизвика — мрачно измърмори Мандорален. — Ще докажа, че е негодник, като отнема живота му.
Барак вдигна рамене.
— Крепостни селяни или роби — има ли въобще разлика между тях?
— Крепостните имат права, милорд — заяви Мандорален. — Техният господар е длъжен да ги защитава и да се грижи за тях. Когато получаваме званието рицар, даваме клетва, с която се задължаваме да правим това. Такава долна сделка би опетнила честта на всеки истински арендски рицар. Няма да видя миг покой, докато не отнема жалкия живот на подлия барон Торал.
— Интересно хрумване — рече Барак. — Може би ще дойда с тебе.
На палубата излезе Хетар и Барак веднага отиде при него и започна тихо да му говори, като хвана здраво едната му ръка.
— Накарай ги да поскачат — викна един от мургите. — Искам да видя колко от тях са куци.
Широкоплещест, набит нийсанец размаха дълъг камшик и започна сръчно да шиба краката на окованите мъже. Робите започнаха трескаво да танцуват върху кея.
— Кучета! — изруга Мандорален. Кокалчетата на пръстите му побеляха, юмруците му сграбчиха перилата.
— Спокойно — предупреди го Гарион. — Леля Поул казва, че трябва да се крием от чужди погледи.
— Не мога да понасям такова нещо! — извика Мандорален.
Веригата, която приковаваше робите един към друг, беше стара и ръждясала. Когато един от клетниците се препъна и падна, най-силно ръждясалата брънка се счупи и мъжът неочаквано се озова на свобода. С ловкост, породена от отчаяние, той бързо скочи, направи няколко крачки и се хвърли в мътната вода на реката.
— Насам, човече! — извика му Мандорален.
Плещестият нийсанец размаха камшика, посочи към избягалия и каза на мургите:
— Гледайте!
— Спри го, идиот такъв! — яростно кресна най-високият мург. — Платил съм със злато за него.
— Вече е прекалено късно. — Грозно ухилен, нийсанецът продължи да гледа. — Вижте!
Плуващият изведнъж нададе ужасен писък, изчезна под водата и след миг отново се появи. Ръцете и лицето му бяха покрити със слузестите, дълги цяла стъпка пиявици, с които беше пълна реката. Виейки, борещият се човек изтръгваше набъбналите им от кръв тела, откъсвайки парчета от собствената си плът.
Мургите започнаха да се смеят.
Умът на Гарион избухна. Той съсредоточи волята си, посочи с ръка към кея до кораба на Грелдик и изрече:
— Отиди там! — И внезапно почувства как огромна вълна сила — като че някакъв водопад — се оттича от него и го напуска. Почти изпаднал в безсъзнание, младежът се олюля и се облегна върху Мандорален. Грохотът в главата му беше оглушителен.
Робът изведнъж се намери легнал на кея. Вълна от изтощение заля Гарион; щеше да падне, ако Мандорален не го беше задържал.
— Къде отиде той? — попита Барак, все още взрян в мястото, където допреди миг плуваше робът. — Удави ли се?
Без да произнесе нито дума, само с леко кимване, Мандорален му посочи роба, който лежеше безсилно на драснианския пристан на двайсетина стъпки от носа на техния кораб.
Барак погледна към роба, после отново към реката и примигна от изненада.
Малка лодка с четирима нийсанци на веслата се отдели от другия кей и съвсем целенасочено пое към кораба на Грелдик. На носа стоеше висок мург. Обезобразеното му лице беше ядосано.
— Посегнахте на моя собственост — изкрещя той, щом ги наближи. — Веднага ми върнете роба.
— Защо не дойдеш да си го вземеш, мурго? — извика Барак, после пусна ръката на Хетар. Алгарът взе една кука, с която да придърпа лодката на натрапниците.
— Ще ме оставите ли на мира? — запита мургът. В гласа му се прокрадна съмнение.
— Ела де, ела. Ела да обсъдим всичко на спокойствие — предложи вежливо Барак.
— Пречите ми да си прибера роба, който ми принадлежи — оплака се мургът.
— О, нямаме такова намерение — възрази Барак. — Разбира се, първо ще се обърнем към закона. Този пристан е територия на Драсния, а в това кралство робството е забранено със закон. Щом случаят е такъв, следователно този мъж вече не е роб.
