„Можем ли да говорим открито тук?“ — попитаха го пръстите на леля Поул.
„Така открито, както навсякъде другаде в този отвратителен осарник — отговори Дроблек. — Акцентът ви е странен, госпожо. В него има нещо, което би трябвало да ми напомня…“
„Научих езика преди много години — отговори тя. — Вие, естествено, знаете кой е Радек от Боктор…“
— Естествено — каза на глас Дроблек. — Всички го познават. Понякога се представя с името Амбар от Коту — но то е когато се занимава със сделки, които не са, ако бъдем справедливи, съвсем законни.
— Ще престанем ли да се наддумваме, Дроблек? — тихо попита леля Поул. — Твърдо съм убедена, че вече сте получили нареждания от крал Родар. Тези празни приказки почват да стават досадни.
Лицето на Дроблек потъмня.
— Съжалявам — отговори той непреклонно. — Необходими са ми повече сведения, за да се убедя кои сте.
— Не се прави на идиот, Дроблек — избоботи Барак. — Използвай си очите. Ти си алорн и знаеш коя е тази дама.
Дроблек изведнъж погледна леля Поул и се ококори.
— Това е невъзможно! — задъха се той.
— Желаеш ли да ти докаже на дело коя е? — предложи Хетар.
Цялата къща изведнъж се разлюля от внезапно проехтяла гръмотевица.
— Не, не — бързо отказа Дроблек, който все още се взираше в леля Поул. — Просто това никога не ми е хрумвало… Искам да кажа… Просто никога…
— Имаш ли новини от принц Келдар и баща ми? — с решителен глас попита леля Поул.
— Вашият баща? Искате да кажете… Той също ли участва в това?
— Наистина, Дроблек — язвително го прекъсна тя, — тук не вярвате ли на съобщенията, които ви изпраща крал Родар?
Дроблек поклати глава като човек, който се опитва да приведе в ред мислите си.
— Съжалявам, лейди Поулгара — заговори той. — Изненадахте ме, това е всичко. Трябва ми малко време да свикна с тази изненадваща мисъл. Не очаквахме, че вие ще дойдете чак толкова далече на юг.
— Значи очевидно е, че не сте получавали никакви новини от Келдар и стареца.
— Не, милейди — отговори Дроблек. — Нищо не е достигало до нас. Те тук ли трябва да бъдат?
— Така казаха. Или трябваше да ни чакат тук, или да оставят някакво съобщение за нас.
— Навсякъде в Нийса е много трудно да изпратиш съобщение — обясни Дроблек. — На хората тук не може да се разчита. Принцът и баща ви може да се намират някъде в северните части на страната и е много вероятно пратеникът им да е объркал пътя. Веднъж изпратих съобщение до място, което беше отдалечено на по-малко от десет левги оттук. Трябваше да чакам шест месеца, докато пристигне. Нийсанецът, който трябваше да го предаде, попаднал на някаква пътека с плодове, подобни на ягоди. Намерихме го, седнал по средата на пътеката, усмихнат до уши… — Дроблек направи гримаса и добави: — По него беше израснал мъх.
— Мъртъв ли беше? — попита Дурник.
Дроблек сви рамене.
— Не, просто твърде щастлив. Много беше харесал плодовете. Доколкото зная, все още продължава да си седи там.
— Колко широка е мрежата ви тук, в Стис Тор? — попита леля Поул.
Дроблек скромно разпери подпухналите си ръце.
— Струва ми се, че успявам да събирам разни сведения оттук-оттам. Разполагам с няколко души в двореца и с един дребен чиновник в толнедранското посолство. Толнедранците правят много щателни проверки. — Той се ухили дяволито. — По-лесно е да им позволя да свършат цялата работа и после да откупя сведенията.
— Ако вярваш на онова, което ти казват — вметна Хетар.
— Никога не приемам без проверка думите, които чувам — каза Дроблек. — Толнедранският посланик знае, че съм купил едного от хората му. От време на време се опитва да ме препъне с фалшива информация.
— А на посланика известно ли му е, че ти знаеш?
— Разбира се. — Дебелият мъж се засмя. — Ала той смята, че не се отнасям сериозно към факта, че той знае, че аз знам. — Той отново се изсмя. — Ужасно е сложно, нали?
— Повечето драсниански интриги са такива — отбеляза Барак.
— Означава ли нещо за теб името Зедар? — попита леля Поул.
— Чувал съм го, естествено.
— Свързвал ли си е той със Салмисра?
Дроблек се намръщи.
— Не мога да отговоря със сигурност. До ушите ми не е достигало такова нещо, ала това не означава, че не е установил връзка с нея. Нийса е мрачна, потайна страна, а палатът на Салмисра е най-страшното място в цялото кралство. Не бихте повярвали, ако чуете какви неща стават там.
— Бих — каза леля Поул. — А вероятно стават и неща, за които вие дори не сте започнали да се досещате. — Вълшебницата се обърна към спътниците си. — Мисля, че работата ни е в застой. Не можем да направим никакво движение, докато не получим съобщение от Силк и Стария Вълк.
— Бих ли могъл да ви предложа къщата си? — попита Дроблек.
— Смятам, че е по-добре да останем на кораба на капитан Грелдик — отговори тя. — Както казахте, Нийса е мрачна страна и аз съм убедена, че толнедранският посланик е купил някои от хората във вашето учреждение.
— Естествено — съгласи се Дроблек. — Ала аз зная кои са.
— По-добре да не рискуваме — рече Поулгара. — Има известни причини, поради които тъкмо сега трябва да избягваме толнедранците. Ще останем на кораба и ще се скрием от любопитните погледи. Уведомете ни веднага щом пристигне Келдар или се свърже с вас.
— Разбира се — откликна Дроблек. — Ала все пак трябва да изчакате, докато дъждът попрестане. Чуйте само как вали!
Тежките капки барабаняха по покрива с почти гръмотевичен трясък.
— Това дълго ли ще трае? — попита Дурник.
— Обикновено трае около час. През този сезон вали всеки следобед.
— Предполагам, че дъждът охлажда въздуха — рече ковачът.
— Съвсем незначително — отговори драснианецът. — Най-често само още повече влошава нещата. — Изтри потта от тлъстото си лице.
— Как издържате да живеете тук? — попита Дурник.
Дроблек се усмихна добродушно.
— Дебелите мъже не се движат прекалено усилено. Тук печеля много пари, пък и играта, която съм захванал срещу толнедранския посланик, непрекъснато държи ума ми зает. Не е чак толкова лошо, след като свикнеш. Много ми помага сам да си повтарям тези думи.
После престанаха да приказват, седяха и слушаха как поройният дъжд барабани по покрива.
ГЛАВА 25
През следващите няколко дни останаха на кораба на Грелдик, очаквайки новини от Силк и господин Улф. Се’недра се възстанови от неразположението си и се появи на палубата, облечена в светла туника, каквито носеха дриадите. Гарион си помисли, че дрехата скрива тялото й в не по-голяма степен, отколкото роклите на нийсанските жени. Когато момъкът твърде упорито настоя момичето да облече още нещо, принцесата просто се изсмя в лицето му. С целенасоченост, която го накара да заскърца със зъби, Се’недра повторно се зае със задачата да го учи да пише и чете. Двамата седяха заедно на уединено място на палубата, измъчвайки се с една досадна книга, посветена на толнедранската дипломация. На Гарион започна да му се струва, че цялата работа ще продължава вечно, макар че умът му беше много пъргав и
