надничаха над главите им, шепнеха си нещо и често се кискаха.
Незнайно защо веселите погледи на дриадите караха Гарион да се чувства много срамежлив. Той пристъпи по-близо до леля Поул и забеляза, че останалите също се трупат около нея, сякаш несъзнателно търсят закрилата й.
— Къде е принцесата? — попита тя.
— Ето я там, госпожо Поул — отговори Дурник. — Отиде с онази група дриади.
— Наблюдавай я — нареди му леля Поул. — Ами къде е онзи скитник, баща ми?
— Близо до дънера на дървото — отговори Гарион. — Дриадите, изглежда, са много привързани към него.
— Стар глупак — мрачно подметна леля Поул.
От една хралупа в дървото, разположена доста по-високо от най-ниските клони, се появи друга дриада. Вместо къса туника, каквато носеха останалите, тя беше облечена в пищна зелена рокля, а в златистата й коса беше вплетен венец от имел. Горската нимфа грациозно се спусна на земята.
Леля Поул пристъпи напред за да я поздрави, останалите тръгнаха на почтително разстояние след нея.
— Скъпа Поулгара — сърдечно изрече дриадата. — Колко отдавна не съм те виждала!
— Всеки със задачите си, Ксанта — обясни леля Поул.
Двете нежно се прегърнаха.
— Да не би да си довела всички тези с теб като подарък за нас? — попита кралица Ксанта и огледа възхитено мъжете зад леля Поул.
Леля Поул се разсмя.
— Боя се, че не, Ксанта. С удоволствие бих ти ги подарила, ала ще имам нужда от тях.
— Е, добре — рече кралицата с престорена въздишка. — Добре дошли всички — поздрави ги тя. — Разбира се, ще вечеряте с нас.
— С удоволствие — отговори леля Поул и след това хвана кралицата под ръка. — Може ли да поговорим за минутка, Ксанта?
Двете се отдалечиха и се унесоха в разговор, а дриадите се заеха да изнасят от хралупите вързопи и чували и после започнаха да подреждат празничната трапеза на тревата под могъщите клони на дъба.
Ежедневното меню на дриадите, изглежда, се състоеше изцяло от плодове, ядки и гъби, всички приготвени за ядене, без да се варят, пекат или пържат. Барак се разположи на трапезата, кисело огледа какво му е предложено и изсумтя:
— Няма месо.
— То бездруго кара кръвта ти да кипи — закачи го Силк.
Изпълнен със съмнения, Барак посръбна от чашата си и каза отвратено:
— Вода!
— Защо не опиташ това ново за теб питие и не си легнеш една вечер трезвен за разнообразие? — отбеляза леля Поул, която току-що се бе присъединила към тях.
— Убеден съм, че това не е здравословно — възрази Барак.
Се’недра седна близо до кралица Ксанта. Очевидно желаеше да разговаря с нея, ала тъй като нямаше възможност да го стори на четири очи, накрая заговори пред всички:
— Искам да ви помоля за една услуга, ваше величество.
— С какво мога да ти помогна, детето ми? — рече кралицата с усмивка.
— Искам нещо съвсем дребно — обясни Се’недра. — Имам нужда от убежище за няколко години, защото баща ми става неразумен с настъпването на старостта.
— Защо смяташ, че поведението на Ран Боруни е неразумно? — попита Ксанта.
— Не ми позволява да излизам от двореца и настоява да отида в кралство Рива точно в деня на моя шестнадесети рожден ден — обясни Се’недра възмутено. — Чувал ли е някой подобно нещо!
— А защо баща ти иска да отидеш в Рива?
— Заради някакъв глупав договор. Нито един човек не помни причината за подписването му.
— Щом като е договор, той трябва да бъде зачитан, скъпа — меко каза кралицата.
— Няма да отида в Рива — обяви Се’недра. — Ще остана тук, докато отмине шестнадесетият ми рожден ден, и с това ще сложа край на всички тези глупости.
— Не, скъпа — твърдо й възрази кралицата. — Няма да постъпиш по този начин.
— Какво? — Се’недра беше изумена.
— Аз също съм подписала договор — обясни Ксанта. — Споразумението ни с рода Боруни е категорично и недвусмислено. Лесът остава неприкосновен единствено докато потомките на принцеса Ксория живеят с хората от рода Боруни. Твой дълг е да останеш при баща ти и да му се подчиняваш.
— Но аз съм дриада — изплака Се’недра. — Мястото ми е тук.
— Ала ти също така си и човешко същество — добави кралицата, — и трябва да се прибереш при своя баща.
— Не искам да ходя в кралство Рива — възпротиви се Се’недра. — Това е толкова унизително!
Ксанта я изгледа строго и каза:
— Не се дръж като глупаво дете. Задълженията ти са ясни. Трябва да изпълниш дълга си като дриада, като член на рода Боруни и като дъщеря на императора. Няма място за глупавите ти капризи. Щом си длъжна да отидеш в кралство Рива, значи трябва да го сториш.
Се’недра, потресена от категоричния тон на кралицата, се намръщи и не каза нито дума повече.
Кралицата се обърна към господин Улф.
— В областите наоколо се носят най-различни слухове — подхвана тя — и някои от тях стигнаха чак дотук, при нас. Смятам, че нещо изключително важно се случва в света на човешките същества, и то може да засегне даже нашия живот в Леса. Мисля, че трябва за узнаем какво става.
Улф сериозно кимна.
— Да, би трябвало да научите — съгласи се той. — Кълбото на Алдур беше откраднато от палата на риванския крал от изменника Зедар.
— Как е станало това? — ахна Ксанта.
— Не знаем. Зедар се опитва да достигне кралствата на ангараките с Кълбото. След като се озове там, той ще използва мощта му, за да събуди Торак.
— Това никога не бива да става — заяви кралицата. — Какво предприехте, за да го предотвратите?
— Алорните и сендарите се подготвят за война — отговори Улф. — Арендите обещаха да помогнат, Ран Боруни също беше уведомен, ала не обеща нищо. Човек често не може да постигне съгласие с боруните. — И той хвърли поглед към нацупената Се’недра.
— Значи война? — тъжно попита кралицата.
— Боя се, че ще бъде така, Ксанта — отговори вълшебникът. — Аз преследвам Зедар със своите приятели, надявам се да го хвана и да вземем Кълбото, преди да е стигнал с него при Торак. Дори да изпълним успешно задачата си, ангараките ще нападнат Западните кралства просто от отчаяние. Наближава времето, когато ще се сбъднат някои древни пророчества. Навсякъде се появяват знаци за това, дори и кролимите могат да ги доловят посредством изкривените си усещания.
— Самата аз съм виждала някои от тези знаци, Белгарат — въздъхна кралицата. — Надявах се, че съм грешила. Как изглежда този Зедар?
— Много прилича на мен — обясни Улф. — Дълго време ние се учихме при един и същи Учител, а това оказва своето влияние върху хората.
— Миналата седмица подобен човек прекоси края на нашия Лес и премина в Нийса — съобщи Ксанта. — Ако знаех кой е, може би щях да го задържа.
— Значи сме по-близо до него, отколкото си мислех. Сам ли беше?
— Не — отговори Ксанта. — С него имаше двама от слугите на Торак и едно малко момче.
Улф изглеждаше стреснат.
— Момче ли?
— Да, около шестгодишно.
Старецът се намръщи, след това очите му се отвориха много широко.
— Значи ето как го е направил! — възкликна той. — Никога не съм помислял за това.
