а си много специална и важна особа.
— Аз не съм специална и важна.
— Ти си принцеса, императорска дъщеря — напомни й момъкът. — Бих казал, че това е твърде особено нещо.
— А, това ли било? — рече Се’недра, после се изсмя. — Знаеш ли, откакто тръгнах с твоите хора, понякога почти забравям, че съм императорска дъщеря.
— Почти — усмихна се и той. — Ала не съвсем.
— Не — съгласи се момичето. — Не съвсем. — После отново погледна към вира. — Да си принцеса е много досадно, поне през по-голямата част от денонощието. Само церемонии и формалности. Почти винаги трябва да стърчиш и да слушаш речи или да приемаш визитите на важни държавни мъже. Винаги и навсякъде има пазачи, но понякога се измъквам и мога да остана сама. Това ги вбесява. — Тя отново се изсмя, после погледът й стана замислен. — Дай да ти предскажа бъдещето — предложи тя и хвана ръката му.
— Можеш ли да предсказваш бъдещето? — попита я Гарион.
— Само на ужким — призна принцесата. — Понякога си играехме така с камериерките ми. Предричахме знатни съпрузи и много деца. — Тя обърна ръката му с дланта нагоре и я погледна. Сега сребристият белег се виждаше много ясно, защото ръката беше добре измита. — Какво е това?
— Не зная.
— Нали не е някаква болест?
— Не е — отвърна той. — Белегът винаги си е бил там. Смятам, че е свързан по някакъв начин със семейството ми. Поради някаква причина леля Поул не желае хората да го виждат и се опитва да го държи скрит от погледите им.
— Как можеш да скриеш подобно нещо?
— Кара ме да изпълнявам такива задачи, че ръцете ми да са изцапани колкото се може повече.
— Колко странно — рече принцесата. — Аз също имам белег от рождение — точно над сърцето. Искаш ли да го видиш? — И ръката й докосна деколтето на туниката й.
— Вярвам ти — каза Гарион и страхотно се изчерви. Лекият й, звънлив, сребрист смях прозвуча отново.
— Ти си странно момче, Гарион. Въобще не приличаш на другите момчета, които съм срещала.
— Те вероятно са били толнедранци — изтъкна момъкът. — Аз съм сендар — или поне възпитанието ми е такова, — значи наистина би следвало да откриеш някои разлики.
— Говориш така, като че ли не си сигурен какъв си.
— Силк казва, че не съм сендар — продължи Гарион. — Казва, че не е сигурен точно какъв съм, а това е странно, защото Силк веднага познава кой какъв е. Баща ти пък каза, че съм риванец.
— Щом лейди Поулгара твоя леля, а Белгарат — твой дядо, ти вероятно си вълшебник — отбеляза Се’недра.
Гарион се разсмя.
— Аз? Това е глупаво. Освен това вълшебниците не са определена раса — за разлика от череките, толнедранците или риванците. Смятам, че това е по-скоро професия или призвание — само че няма млади вълшебници. Всичките са на хиляди години. Господин Улф казва, че може би хората са се променили по някакъв начин и вече не могат да стават вълшебници.
Се’недра се беше опряла на лакти. Гледаше го.
— Гарион?
— Да?
— Искаш ли да ме целунеш?
Сърцето на Гарион започна лудо да бие.
После чуха гласа на Дурник и за миг Гарион почувства трескава омраза към стария си приятел.
ГЛАВА 20
— Госпожа Поул казва, че е време да се прибирате — каза им Дурник, когато стигна до горската поляна. Върху честното му, почтено лице трепна весела искрица, като че ли се забавляваше, наблюдавайки с разбиране младите хора.
Гарион поаленя, после се ядоса на себе си, че се е изчервил. Ала Се’недра не прояви въобще никакво смущение.
— Дойдоха ли дриадите? — попита тя, изправи се и изтупа тревичките от туниката си.
— Още не са — отвърна Дурник. — Улф каза, че скоро ще ни открият. Изглежда, от юг наближава буря, затова госпожа Поул смята, че трябва да се прибирате.
Гарион погледна нагоре, забеляза слой тъмни облаци, които идеха от юг и помрачаваха синьото небе, движейки се мудно на север, и се намръщи.
— Никога не съм виждал такива облаци. А ти, Дурник?
— Странна работа — съгласи се Дурник.
Гарион сгъна двете влажни кърпи и тримата тръгнаха покрай потока; Облаците скриха слънцето и гората изведнъж стана много тъмна. Чувството, че някой ги наблюдава, все още не беше изчезнало, онази предпазлива бдителност, която бяха почувствали при влизането си в леса, още се долавяше, ала сега имаше и нещо друго. Огромните дървета неспокойно се люшкаха, като че ли милиони мънички съобщения преминаваха през шумолящите им листа.
— Боят се — прошепна Се’недра. — Нещо ги кара да се плашат.
— Какво става? — попита Дурник.
— Дърветата… страх ги е от нещо. Не усещаш ли?
Той изумено се взря в нея.
Високо над главите им птиците изведнъж млъкнаха, повя хладен вятър, който донесе със себе си непоносима воня на застояла вода и гнила растителност.
— Каква е тази миризма? — попита Гарион и нервно се огледа.
— Нийса се намира на юг оттук — обясни Се’недра. — Територията й е заета предимно от блата.
— Толкова ли е близо? — рече Гарион.
— Всъщност не — отвърна девойката и леко се намръщи. — На около шестдесет левги, може и повече.
— Би ли могла миризмата да долети от толкова далеч?
— Не е твърде вероятно — отговори Дурник. — Поне в Сендария такова нещо не би могло да се случи.
— Колко път остава до палатките? — попита Се’недра.
— Около половин миля — рече Дурник.
— Може би да тичаме? — предложи принцесата.
Дурник поклати глава.
— Земята е неравна и тичането е опасно при такава слаба светлина. Ала все пак можем да вървим малко по-бързо.
Забързаха сред сгъстяващия се мрак. Вятърът задуха по-напористо, дърветата започнаха да потрепват и да се огъват от силата му. Странният страх, който, изглежда, беше проникнал в леса, стана по-осезаем.
— Нещо там се движи — прошепна трескаво Гарион и посочи потъмнелите дървета от отсрещната страна на потока.
— Нищо не виждам — отвърна Се’недра.
— Ето там, точно зад дървото с големия бял клон. Дриада ли е това?
Някаква фигура се плъзгаше в полумрака от дърво до дърво. В очертанията й имаше нещо смразяващо и отблъскващо. Се’недра се взря в нея и каза с погнуса:
— Не е дриада. Това нещо изобщо не е от тази гора.
Дурник вдигна един паднал клон и го сграбчи здраво. Гарион се огледа, намери друг клон и също се въоръжи.
Още една фигура се появи между две дървета, този път по-близо до тях.
