Лелдорин се разсмя отново — с такъв заразителен смях, че въпреки волята си Гарион не можа да се сдържи и се присъедини към него.
Смеейки се, двамата продължиха заедно по обраслата с дървета улица между покритите с мокър лепкав сняг развалини.
ГЛАВА 2
Лелдорин Уилдантор беше на осемнадесет години, макар че простодушната му природа го караше да изглежда почти момче. Нито едно чувство не прелиташе през съзнанието на младия мъж, без да се отпечата върху лицето му; искреност блестеше върху чертите му като морски фар сред непрогледна нощ. Той беше импулсивен, буен и разточителен на думи, и вероятно — както неохотно заключи Гарион — не особено умен. Ала бе невъзможно човек да не го хареса.
На следващата сутрин, когато Гарион сложи наметалото си и излезе да чака Хетар, Лелдорин незабавно се присъедини към него. Младият аренд бе сменил крещящите си одежди и сега носеше кафяв панталон, зелена туника и тъмнокафяво вълнено наметало. Беше взел лъка си и колчан със стрели. Докато вървяха през снега към разрушената западна стена, Лелдорин се развличаше, прицелвайки се със стрели по различни предмети, чиито очертания едва се виждаха в далечината.
— Ти си страхотно добър — възкликна възхитено Гарион след един особено сполучлив изстрел.
— Аз съм астурианец — скромно отвърна Лелдорин. — Мъжете от моя народ са били стрелци хиляди години. В деня, когато съм се родил, моят баща е срязал клона, от който е направен този лък. Умеех да стрелям с него още когато бях на осем години.
— Сигурно ловуваш много — рече Гарион, като си помисли за гъстата гора, която ги заобикаляше отвред, и за следите на дивеча, които бяха видели в снега.
— Ловът е най-любимото ни развлечение. — Лелдорин спря, за да изтръгне от дънера на едно дърво стрелата, която беше изстрелял преди няколко минути. — Баща ми се гордее, че на нашата трапеза се сервира само дивеч.
— Аз съм ходил на лов само веднъж. В Черек.
— За елени ли? — попита Лелдорин,
— Не. За глигани. Ала не използвахме лъкове. Череките ловуват с копия.
— С копия? Как е възможно да се приближиш на достатъчно разстояние до животно, за да го убиеш с копие?
Гарион се усмихна малко неловко, като си припомни натъртените си ребра и ужасния главобол.
— Трудността не е в приближаването на достатъчно разстояние до дивеча. Животното те напада — това е мъчната част от лова.
Лелдорин, изглежда, не можеше да схване как става така.
— Викачите се подреждат във верига — обясни Гарион — и поемат заедно през гората, като вдигат колкото се може повече шум. А ловецът чака с копието си на мястото, откъдето се очаква да минат глиганите, подплашени от шума. Преследването ги прави зли, и когато зърнат застаналия в засада ловец, те се нахвърлят срещу него. Тъкмо в този миг трябва да ги промушиш.
— Това не е ли опасно? — възкликна Лелдорин с широко отворени очи.
— На мен насмалко да ми счупят всичките ребра — засмя се Гарион.
Не че се хвалеше, но бе доволен от реакцията на Лелдорин.
— В Астурия няма много опасни животни — прошепна Лелдорин и в гласа му прозвуча нещо като копнеж. — Няколко мечки, от време на време се появява вълча глутница. — Той се поколеба за миг, после впи изпитателен поглед в Гарион. — Ала някои намират по-интересни мишени от елените. — И придружи последното си изречение с потаен, кос поглед.
— О? — Гарион не беше съвсем сигурен какво иска да каже събеседникът му.
— Рядко минава ден, в който някой мимбратски кон не се връща у дома без ездач.
Гарион беше потресен от тези думи.
— Някои смятат, че в Астурия има прекалено много мимбрати — натърти Лелдорин.
— Но нали арендската гражданска война вече е прекратена!
— Мнозина не вярват в това. Много хора са убедени, че войната ще продължи дотогава, докато Астурия се освободи от мимбратската корона! — Тонът на Лелдорин не оставяше никакво съмнение чия страна в тази спор подкрепя той.
— Нима страната не се е обединила след битката при Воу Мимбре? — възрази Гарион.
— Да се е обединила? Глупости! Към Астурия се отнасят като към подчинена провинция. Кралският двор е във Воу Мимбре и всеки губернатор, всеки бирник, отговорен за събирането на определен вид данъци, всеки съдебен пристав, всеки високопоставен шериф в кралството е мимбрат. В цяла Арендия няма нито един астурианец, заемащ пост, който му осигурява власт. Мимбратите дори отказват да признаят нашите благороднически титли. Моят баща, чиито предци са прочути исторически личности от хиляди години, е наричан земевладелец. Всеки мимбрат би предпочел да изяде собствения си език, отколкото да го нарече „барон“. — Лицето на Лелдорин беше побеляло от гняв.
— Не знаех — каза внимателно Гарион. Не беше сигурен как да постъпи, за да не нарани чувствата на младежа.
— Ала униженията, на които е подложена Астурия, вече са към своя край — пламенно заяви Лелдорин. — В Астурия има мъже, за които патриотизмът не е мъртъв. Не е далеч времето, когато именно тези мъже ще излязат на лов за кралската корона! — И той енергично стреля срещу едно дърво, издигащо се далеч пред тях.
Думите му потвърдиха най-лошите страхове на Гарион.
Лелдорин беше прекалено добре запознат с подробностите, за да е извън споменатия заговор.
Усетил, че е отишъл прекалено далеч, Лелдорин ужасено се взря в Гарион и избъбра:
— Аз съм глупак! — И виновно се огледа. — Все не мога да се науча да си държа езика зад зъбите. Моля те, забрави каква казах току-що, Гарион. Зная, че си ми приятел, и съм сигурен, че няма да издадеш какво споделих с тебе в миг на разгорещеност.
Гарион се боеше тъкмо от такава молба. С това единствено изречение Лелдорин беше запечатал здраво устните му. Младежът знаеше — Господин Улф трябваше да бъде предупреден, че се подготвя страшен заговор, ала Лелдорин го беше обявил за свой приятел, вярваше му, затова сега му беше невъзможно да приказва. И заскърца със зъби от безсилие, изправен лице в лице с тази тежка морална дилема.
Продължиха напред мълчаливи и мъничко пообъркани, докато стигнаха разрушената стена, където Гарион бе чакал скрит в засада предния ден. Известно време се взираха в мъглата; наситената с напрежение тишина ставаше по-трудно поносима с всеки изминал миг.
— Как е в Сендария? — внезапно попита Лелдорин. — Никога не съм ходил там.
— Няма много дървета — отговори Гарион, загледан в тъмните стволове на леса, които се губеха в мъглата. — Сендария изглежда някак си… подредена държава.
— Къде си живял там?
— Във фермата на Фалдор. Близо до езерото Ерат.
— Фалдор благородник ли е?
— Фалдор ли? — Гарион се разсмя. — Не, Фалдор е най-обикновен човек. Обикновен земевладелец — почтен, честен, добросърдечен. Липсва ми.
— Значи съвсем обикновен — измърмори Лелдорин. По всичко изглеждаше, че младият мъж е готов да изхвърли Фалдор от мислите си като човек, незаслужаващ никакво внимание.
— Рангът не означава много в Сендария — изтъкна Гарион разгорещено. — Делата на човека са много по-важни от титлата му. — Той сбърчи чело. — Аз например вършех черната работа в кухнята. Не е много приятно, но някой все пак трябва да работи и това, нали?
— Не си крепостен селянин, нали? — Гласът на Лелдорин прозвуча потресено.
— В Сендария няма крепостни селяни.
— Как така няма? — Младият аренд се вторачи в събеседника си с неразбиращ поглед.
— Няма — твърдо повтори Гарион. — Никога не сме сметнали за нужно да имаме крепостни селяни.
Изразът на Лелдорин недвусмислено показваше, че е объркан от тези думи. Гарион си спомни гласовете,
