които беше дочул в мъглата предния ден, но устоя на изкушението да сподели мнението си за крепостничеството. Лелдорин никога нямаше да го разбере, а сега те, двамата, се намираха само на крачка от това да станат приятели. В момента Гарион чувстваше, че има нужда от приятел, и не желаеше да развали всичко като изрече нещо, което може да обиди този приятен младеж.
— С какво се занимава баща ти? — учтиво попита Лелдорин.
— Той е мъртъв. И майка ми също — Гарион вече беше разбрал, че ако изрече тези думи бързо, няма да боли толкова непоносимо.
Очите на Лелдорин внезапно се изпълниха с горещо съчувствие. Той постави утешително ръка върху рамото на Гарион и каза пресекнало:
— Съжалявам. Сигурно ужасно тежко си преживял тази загуба.
— Бил съм бебе. — Гарион вдигна рамене, стремеше се гласът му да прозвучи хладно. — Дори не ги помня. — Болката се бе впила прекалено дълбоко в сърцето му, за да приказва надълго за това.
— Епидемия ли е имало? — попита Лелдорин.
— Не — отговори Гарион със същия безизразен глас. — Убили са ги.
Лелдорин пое дъх и широко отвори очи.
— Някакъв мъж се промъкнал в селото през нощта и подпалил къщата — Гарион продължи, без да дава воля на чувствата си. — Дядо ми се опитал да го улови, но убиецът избягал. Доколкото разбирам, този човек е отколешен враг на моето семейство.
— Няма да оставиш тази работа така, нали? — рече Лелдорин.
— Не — отвърна Гарион, все още впил поглед в мъглата. — Когато порасна достатъчно, ще го намеря и ще го убия.
— Браво на теб! — възкликна Лелдорин и неочаквано сграбчи Гарион в груба, яка прегръдка. — Ще го намерим и ще го нарежем на парчета.
— Ние с теб ли?
— Естествено че с мен — обяви Лелдорин. — Нали сме приятели! — Явно се бе поддал на внезапно обзелия го порив, ала беше също толкова очевидно, че думите му са искрени. Лелдорин здраво сграбчи ръката на Гарион. — Кълна се, Гарион: няма да видя миг покой, докато убиецът на родителите ти не легне мъртъв в краката ти.
Тази внезапна декларация беше така изцяло предсказуема, че Гарион безмълвно се укори, задето не беше държал устата си затворена. Чувствата му бяха дълбоко лични и той наистина не беше сигурен, че има нужда от другар, докато търси неизвестния враг. Ала част от съзнанието му ликуваше, че Лелдорин бе предложел импулсивната си подкрепа, за която никой не го беше молил. Реши да изостави тази тема. Досега вече бе опознал достатъчно Лелдорин, за да осъзнае, че младежът безсъмнено дава десетки пламенни обещания на ден — и че е съвсем искрен, докато ги изрича, ала че може би със същата лекота бързо ги забравя.
Заговориха за други неща. Тъмните им наметала бяха плътно обвити около телата им.
Малко преди обяд Гарион дочу приглушен звук от конски копита откъм гората. След няколко минути от мъглата изплува Хетар. Подкарваше десетина диви на вид коне. Беше облечен с подплатена с овчи кожи наметка. Ботушите му бяха изцапани с пръски кал, дрехите му бяха замърсени от пътуването, ала по нищо друго не личеше, че двете седмици, прекарани на седло, са му повлияли.
— Здравейте — сериозно каза той и Гарион и Лелдорин пристъпиха напред да го посрещнат.
— Чакахме те — каза Гарион, после му представи Лелдорин. — Ела при другите.
Хетар кимна и ги последва сред развалините към кулата.
Там го очакваха господин Улф и останалите.
— Сняг — отбеляза лаконично алгарът, докато слизаше от коня си. — Затова се забавих. — Той смъкна качулката от обръснатата си глава и разтърси дългия си черен кичур.
— Не си закъснял — отговори му господин Улф. — Влез, ела до огъня и се нахрани. Имаме да разговаряме за много неща.
Хетар погледна към конете. Обветреното му лице изведнъж придоби странен, безизразен вид. Жребците отвърнаха на погледа му — очите им бяха напрегнати, ушите им щръкнаха и се изопнаха напред. След това животните се обърнаха и се скриха сред дърветата.
— Няма ли да избягат? — попита Дурник.
— Няма — отвърна Хетар. — Помолих ги да не бягат.
Дурник го погледна объркано, ала не попита нищо повече.
Влязоха в кулата и седнаха до огнището. Леля Поул наряза черен хляб и кашкавал за мъжете, а Дурник сложи още дърва в огъня.
— Чо-Хаг изпрати съобщение до племенните вождове — каза Хетар, докато сваляше наметката си. Беше облечен в черна дреха от конска кожа с дълги ръкави и метални пулове, закрепени с нитове към кожата така, че да се образува гъвкава защитна броня. — Ще се съберат в крепостта на съвет. — Алгарът свали колана с извитата си сабя, постави го от лявата си страна и седна до огъня, за да се нахрани.
— Някой опита ли да стигне до Проглу?
— Изпратих мои хора — отвърна Хетар. — Ако изобщо може да се мине, ще минат.
— Дано — каза Улф. — С Горим сме стари приятели и ще имам нужда от помощта му, за да изпълним задачата си.
— Не се ли боят хората ти от земята на улгосите? — учтиво попита Лелдорин. — Чувал съм, че там живеят чудовища, които се хранят с човешка плът.
Хетар вдигна рамене.
— Те остават в бърлогите си през зимата. Освен това не са достатъчно смели, за да нападнат цял отряд въоръжени конници. — Алгарът вдигна поглед към господин Улф. — В южна Сендария е пълно с мурги. Или вече знаеш това?
— Можех да се досетя — отговори му Улф. — Как ти се струва — смяташ ли, че търсят нещо определено?
— Не разговарям с мурги — смръщи се Хетар. Орловият нос и очите, в които проблесна свиреп пламък, му придадоха вид на ястреб, който се спуска към жертвата си.
— Изненадан съм, че не се забави повече — пошегува се Силк. — Целият свят знае какво е отношението ти към мургите.
— Е, позволих си да се поглезя — призна си Хетар. — Срещнах двама на пътя. Бяха сами, не ми отне много време да се справя с тях.
— Значи враговете, за които трябва да се тревожим, са станали с двама по-малко — одобрително изсумтя Барак.
— Смятам, че вече наистина дойде време да си поговорим сериозно — отбеляза господин Улф и изтърси трохите от туниката си. — Повечето от вас имат представа с какво сме се заели, но не желая някой случайно да направи груба грешка. Преследваме един мъж на име Зедар. Някога той беше последовател на моя Учител, негов ученик, ала по-късно премина на страната на Торак. В началото на есента миналата година той по някакъв начин се е промъкнал в тронната зала на кралство Рива и е похитил Кълбото на Алдур. Трябва да проследим този човек и да си върнем Кълбото.
— Той не е ли също вълшебник? — попита Барак и разсеяно подръпна гъстата си червена, брада.
— Това не е думата, която използваме ние — отвърна Улф, — но да, този човек притежава определени умения и мощ, присъщи на истинския вълшебник. Всички ги имахме — аз, Белтира и Белкира, Белзедар и всички останали. Това е едното от нещата, за които исках да ви предупредя.
— Изглежда, всички вълшебници имат подобни имена — намеси се Силк.
— Нашият Учител промени имената ни, когато прие да станем негови ученици. Проста промяна, но тя означаваше много за нас. Вече от толкова време съм Белгарат, че забравих, че са ме наричали Гарат. Сигурно това е за добро. Гарат беше непослушно, заядливо момче — крадец, лъжец и така нататък.
— Някои черти на характера никога не се променят — обади се леля Поул.
— Никой не е идеален — добродушно се съгласи Улф.
— Защо Зедар е откраднал Кълбото? — попита Хетар и бутна чинията си настрана.
— Той винаги го искаше единствено за себе си — каза господин Улф. — Това може да е една от причините — ала по-вероятно е, че ще се опита да го занесе на Торак. Онзи, който отнесе Кълбото на
