които бе довел Хетар. — Яздили са ги дълго и безмилостно, имат и белези от камшици.
Хетар мрачно кимна.
— Още една причина, поради която мразя мургите.
— Зарови ли ги? — попита Брак.
— Не. Оставих ги на такова място, че другите мурги, решили да ни последват, непременно да ги намерят. Труповете ще вразумят всеки, който мине по този път.
— Има признаци, че и други са минавали през тази местност — намеси се Силк. — Открих следите на цяла дузина конници напред.
— Е, това можеше да се очаква — каза господин Улф и се почеса по брадата. — Ктучик е разпръснал кролимите си навсякъде, а и Таур Ургас контролира тази територия. Сигурен съм, че биха искали да ни спрат, стига да можеха. Смятам, че трябва да се спуснем в Долината колкото е възможно по-бързо. Стигнем ли дотам, няма да имаме повече неприятности.
— Няма ли да ни проследят в Долината? — попита Дурник и нервно се огледа.
— Не. Мургите не влизат в Долината — не биха го сторили за нищо на света. Духът на Алдур е там, а мургите отчаяно се боят от него.
— Колко дни път остават до Долината? — попита Силк.
— Четири или пет, ако яздим непрекъснато — отговори Улф.
— Тогава по-добре да тръгваме.
ГЛАВА 10
Времето, което приличаше на истинска зима в по-високите планини, омекна и стана есенно, след като пътешествениците се спуснаха от върховете и хребетите. Горите по възвишенията над Марагор бяха гъсти — имаше ели и смърч с обилни ниски шубраци. Ала от тази страна преобладаващият дървесен вид беше борът и храсталаците бяха редки. Въздухът, изглежда, беше по-сух, склоновете на хълмовете бяха покрити с висока жълта трева.
Преминаха през местност, където листата на храстите бяха яркочервени, по-надолу шумата стана отначало жълта, после отново зелена. Гарион намираше този обрат на сезоните твърде странен. Струваше му се, че той нарушава всичките му представи за естествения ред на нещата в природата. Когато стигнаха предпланините над Долината на Алдур, отново беше късно лято — златно и леко прашно. Макар често да откриваха свидетелства за присъствието на патрули мурги, нямаха повече срещи с тях. След като прекосиха някаква мислена, неопределена от материални знаци линия, следите от конете на мургите въобще престанаха да се появяват.
Спускаха се край буен поток, който подскачаше над гладки, закръглени камъни, ревеше и се пенеше — беше един от няколкото, образуващи река Алдур — широка плавателна артерия, която течеше през огромната алгарска равнина и се вливаше в залива Черек на осемстотин левги северозападно от извора си.
Долината на Алдур беше разположена в прегръдката на две планински вериги, които образуваха централния хребет на континента. Той беше тучен и зелен, покрит с висока трева и осеян тук-там с огромни самотни дървета. Тук пасяха елени и диви коне, кротки като добитък. Чучулиги кръжаха или се спускаха ниско над земята, изпълвайки въздуха с песните си. Когато групата навлезе в Долината, Гарион забеляза, че птиците се събираха навсякъде, където се движеше леля Поул; по-храбрите дори кацаха на раменете й, чуруликаха и изразяваха с кръшни трели своето обожание и пожеланията си за „добре дошли“.
— Бях забравил за това — обърна се господин Улф към Гарион. — През следващите няколко дни ще бъде трудно да привлечем вниманието й.
— Така ли?
— Всяка птица в Долината ще се отбие Да я посети. Всеки път става така, когато дойдем. Пернатите полудяват, щом я видят.
Гарион си помисли, че сред объркания птичи хор, като едва загатнат шепот, до ушите му достигат чуруликащи гласове, които повтарят безконечно: „Поулгара, Поулгара, Поулгара.“
— Дали само си въобразявам, или те наистина приказват? — попита той.
— Учудвам се, че не си ги чул по-рано — отговори Улф. — Всяка птица бъбреше името й през последните десет левги.
„Погледни ме, Поулгара, погледни ме“ — сякаш изричаше една лястовичка, която започна да описва цяла серия главоломни фигури над главата й. Жената меко й се усмихна и птицата удвои усилията си.
— Никога по-рано не съм ги чувал да приказват — чудеше се Гарион.
— Те винаги разговарят с нея — обясни Улф. — Понякога бъбренето им продължава с часове. Затова понякога тя изглежда малко разсеяна. Слуша птиците. Твоята леля се разхожда сред свят, изпълнен с разговори.
— Не знаех.
— Малцина го знаят.
Жребчето, което се носеше в спокоен тръс след Гарион, докато слизаха по полегатите възвишения, полудя от радост, когато стигнаха до тучната трева на Долината. С изумителна скорост то затича сред ливадите, търкаляше се в тревата, тънките му крачета не издържаха на безкрайните разстояния. Галопираше, описвайки дълги, извити дъги сред ниските хълмчета. Съвсем съзнателно налиташе в стада от пасящи елени, плашеше ги и ги караше да побягват, а след това се втурваше след тях.
— Връщай се! — крещеше след него Гарион.
— Няма да те чуе — казваше му Хетар и се усмихваше на лудориите на малкото конче. — Най-малкото ще се преструва, че не чува. Весело му е.
„Веднага се връщай тук!“ — Гарион изпрати тази мисъл малко по-твърдо, отколкото възнамеряваше. Предните крака на жребчето се вцепениха, то се хлъзна напред и едва тогава спря. После се обърна и послушно пое в тръс към Гарион. Очите му искряха извинително.
— Лош кон! — смъмри го Гарион.
Жребчето наведе глава.
— Не му се карай — рече Улф. — Ти също си бил много, много млад.
Гарион веднага съжали за думите, които беше изрекъл, потупа кончето и му се извини:
— Всичко е наред.
Кончето го погледна с благодарност и отново заподскача из тревата, макар че оставаше наблизо.
Принцеса Се’недра наблюдаваше Гарион от доста време. Следеше го със замислен поглед и навила кичурче от бакърената си коса на показалеца си, разсеяно го хапеше с белите си зъби. Всеки път, когато се обърнеше, Гарион виждаше, че принцесата го наблюдава и гризе косата си, и по някаква неизвестна причина това го тревожеше.
— Ако беше мое, нямаше да се държа така жестоко с него — изрече принцесата обвинително.
Гарион предпочете да не й отговори.
Минаха край три разрушени древни кули. Изглежда, бяха се издигали на шестдесет стъпки, макар че времето и годините ги бяха разрушили. Последната бе почерняла като от огън.
— Тук имало ли е някаква война, дядо? — попита Гарион.
— Не — отговори Улф тъжно. — Кулите принадлежаха на моите братя. Онази ей там беше на Белсамбар, а другата до нея — на Белмакор. Те умряха преди много години.
— Не мислех, че и вълшебниците умират.
— Те се измориха… или може би изгубиха надежда. Направиха така, че да престанат да съществуват.
— Значи са се самоубили?
— Да, може и така да се каже. Ала беше малко по-сложно.
Гарион не настоя да разговарят повече по този въпрос, понеже старецът, изглежда, предпочиташе да не навлиза в подробности.
— Ами какво ще кажеш за онази — кулата, която е изгоряла? На кого беше тя?
— На Белзедар.
— Нима ти и останалите вълшебници сте я изгорили, когато е преминал на страната на Торак?
