се, веднага щеше да премахне разрива, появил се между тях.
Усетил погледа й върху себе си, момъкът обърна за миг глава към нея, след това погледна встрани с очевидно безразличие. Очите на Се’недра станаха корави като ахати. Как се осмелява той? Тя си отбеляза тази постъпка наум и я прибави към списъка с множеството негови недостатъци.
Старият горим изпрати един от странните мълчаливи улгоси да доведе мъжа, за когото приказваха Белгарат и лейди Поулгара, после разговорът се насочи към по-общи теми.
— Успяхте ли да преминете необезпокоявани планините, или се сблъскахте с някакви трудности? — попита горимът.
— Имахме няколко срещи — отговори Барак нехайно и Се’недра си помисли, че е доста глупаво да се прави на скромен.
— Но благодарение на УЛ всички сте живи и здрави — заяви горимът набожно. — Кои от чудовищата се подвизават навън през този сезон?
— Сблъскахме се с хрулги, свети гориме — каза Мандорален. — И с няколко алгроти. Освен тях се натъкнахме и на един елдрак.
— Беше доста неприятен — сухо вметна Силк.
— Това се разбира от само себе си. За щастие броят им не е голям. Те са ужасни чудовища.
— Забелязахме — рече Силк.
— Кой точно беше този?
— Грул — отговори Белгарат. — Срещал съм се с него и преди и той, изглежда, ми имаше зъб. Съжалявам, горим, но трябваше да го убием. Нямахме друг изход.
— А! — изрече горимът с едва доловима нотка на болка в гласа. — Бедният Грул.
— На мен лично не ми липсва твърде много — заяви Барак. — Не се опитвам да бъда дързък, свети гориме, ала не смятате ли, че би било добре да изтребите някои от по-неприятните зверове в тези планини?
— Те са деца на УЛ като нас — обясни горимът.
— Но ако ги нямаше, вие бихте могли да се върнете на повърхността на земята, горе под слънцето — изтъкна Барак.
— Не — усмихна се горимът. — Народът на Улго никога няма да напусне пещерите. Ние живеем в тях вече пет хилядолетия и с течение на времето сме се променили. Сега очите ни не могат да понасят слънчевата светлина. Чудовищата от повърхността не могат да се доберат до нас, а присъствието им в планините държи непознатите по-надалеч. В действителност ние не се чувстваме удобно с непознати, така че сегашното положение на нещата вероятно е най-доброто.
Темата за чудовищата очевидно го бе огорчила. Горимът въздъхна, после се вгледа за миг в Се’недра, внимателно протегна крехката си ръка, хвана малката й брадичка и повдигна лицето на принцесата, за да може да го види по-добре.
— Не всички непознати същества са чудовища — рече той. Големите му виолетови очи бяха спокойни и много мъдри. — Вижте красотата на тази дриада.
Се’недра мъничко се уплаши — не от докосването; възрастните хора винаги бяха реагирали на красивото й като цвете лице със същия жест, откакто се помнеше — сепна се от следното: прастарият мъж веднага позна, че тя не е изцяло човешко същество.
— Кажи ми, дете — попита я горимът. — Дриадите все още ли почитат УЛ?
— Съжалявам — обърка се тя. — Съвсем доскоро аз дори не бях чувала за бог УЛ. Не зная защо, но учителите ми имаха много малко информация за вашия народ И за вашия бог.
— Принцесата е възпитавана като поданичка на Толнедра — обясни лейди Поулгара. — Тя е от рода Боруни — сигурна съм, че си чувал за връзката между този род и дриадите. Като толнедранка религията й я свързва с бог Недра.
— Добър бог — рече горимът. — Може би е малко старомоден за моя вкус, ала със сигурност е задоволителен във всяко друго отношение. Ала самите дриади… познават ли те все още своя бог?
— Боя се, че не — обади се Белгарат. — Те се откъснаха от родствениците си и хилядолетията са изтрили онова, което са знаели за УЛ. Във всеки случай те са лекомислени създания и религиозните ритуали не ги привличат особено.
Лицето на горима стана тъжно.
— Какъв бог почитат те сега?
— Всъщност никакъв — призна Белгарат. — Имат няколко свещени гори и един-два грубо изработени идола, издялани от корена на някое особено почитана дърво. Това е всичко. В действителност нямат ясно формулирани теологически схващания.
Се’недра реши, че този разговор я обижда. Трябваше да направи нещо. Знаеше как точно може да очарова един възрастен мъж. Беше се упражнявала с години върху баща си.
— Най-остро чувствам недостатъците на възпитанието си, свети гориме — излъга тя и се усмихна свенливо. — Но след като тайнственият УЛ е наследственият бог на дриадите, аз би трябвало да го познавам. Надявам се, че скоро ще получа нужните знания за него. Може да се случи така, че аз — макар и да съм недостойна — бих могла да бъда инструментът, с който вярата на моите сестри в техния истински бог ще се поднови.
Това беше хитроумна малка реч и като цяло Се’недра се чувстваше твърде горда с нея. Ала за нейна изненада горимът я прие прекалено сериозно.
— Кажи на сестрите си, че същината на нашата вяра може да бъде открита в Книгата на Улго — изрече сериозно той.
— Книгата на Улго — повтори принцесата. — Трябва да го запомня. Щом се върна в Тол Хонет, ще намеря един екземпляр и лично ще го изпратя в Леса на дриадите.
— Боя се, че екземплярите, които би намерила в Тол Хонет, ще бъдат много неточни. Езикът на моя народ е трудно разбираем за непознати и преводите са трудни. — Се’недра определено почувства, че милият старец става малко досаден с цялата тази работа. — Това често се случва със свещените книги — продължи той. — Нашето Свето писание е тясно свързано с историята на моя народ. Мъдростта на боговете е такава, че наставленията им са скрити в притчи. Нашите умове получават върховна наслада от притчите и посланията на боговете пристигат до нас чрез тях. Съвсем несъзнателно ние се учим, като същевременно се развличаме.
Се’недра беше запозната с тази теория. Господин Джийбърс, нейният учител, й беше изнасял дълги и досадни лекции на тази тема. Тя отчаяно зашава на мястото си и отвори уста да смени темата, но горимът неумолимо продължаваше:
— Нашата история е много древна. Би ли желала да я изслушаш?
Попаднала в капана на желанието си да се покаже умна, Се’недра можа единствено да кимне безпомощно.
И горимът започна:
— в началото на дните, когато светът бил изтъкан от тъма от Боговете, в безмълвните селения на небето живеел дух, известен само с името си УЛ.
Обзета от безкрайна изненада, Се’недра осъзна, че той наистина възнамерява да й из рецитира цялата книга. Ала след няколко мъчителни секунди започна да чувства странната, непреодолима сила на неговия разказ. Развълнува се от молбата на Горим към изпълнения с безразличие дух, който се беше явил пред него в Пролгу. Що за човек е бил той, за да се осмели да обвини един бог?
Докато слушаше, принцесата забеляза с крайчеца на окото си слаб проблясък. Погледна натам и видя меко сияние някъде дълбоко във вътрешността на масивната стена. Сиянието беше подчертано по-различно от слабата светлина на висящите кристални глобуси.
— Тогава сърцето на Горим се изпълнило с радост — продължи разказа си старецът — и той извикал името на това високо място, където се случило всичко това. Нарекъл го Пролгу, което означава Свято място. После си тръгнал от Пролгу и се върнал в…
— Яа! Гарач тек, горим! — Думите бяха изсъскани на гърления улгоски език, а грубият глас, който ги беше произнесъл, бе изпълнен с възмущение.
Се’недра обърна глава, за да погледне натрапника. Както всички улгоси, и той беше нисък, ала ръцете и раменете му бяха така силно развити, че изглеждаше почти уродлив. Безцветната му коса беше сплъстена и
