Иззад скалите излезе облечен в тъмни одежди кролим с лъскава стоманена маска. Гарион ясно видя как ликуването му преминава в изумление, когато жрецът осъзна, че Барак и Мандорален неуморно, без да бързат, съсичат войните му на парчета. Кролимът изопна тялото си и Гарион разбра, че той съсредоточава волята си, за да нанесе удар. Ала вече беше прекалено късно. До него вече се беше изправил Релг. Мускулестите му ръце сграбчиха кролима, вдигнаха го и после улгосът започна да го блъска в близката скала.
Отначало изглеждаше, че Релг само притиска кролима към скалата, докато останалите дойдат на помощ, ала действителното положение беше различно. Скалата започна леко да блести.
— Релг! Не! — изкрещя задавено Силк.
Облеченият в тъмни одежди кролим започна да потъва в камъка, ръцете му диво се мятаха. Релг го тласкаше навътре с внушаваща ужас мудност. Накрая каменната твърд се затвори — гладка, равна, като че никога не се бе разтваряла. Отвън останаха само две ръце — сгърчени като нокти на птица.
Гарион чу зад гърба си някакви звуци — Силк повръщаше.
Барак и Мандорален се биеха с двама от останалите мурги и студеният въздух отекваше от звънтенето на метал. Последният мург, ококорен от ужас, обърна коня си и побягна. Без да каже нито дума, Дурник отвърза брадвата от седлото си и се впусна в галоп след него. Ала вместо да го съсече, пресече пътя му, за да го върне. Обзетият от паника мург започна да бие хълбоците на коня с плоската страна на сабята си, уплашен от мрачното лице на ковача, после литна в отчаян галоп нагоре към хребета. Дурник го следваше по петите.
Другите двама мурги до това време вече бяха сразени и Барак и Мандорален с диво блеснали от ликуването на битката очи търсеха още врагове.
— Къде е последният? — попита Барак.
— Дурник го преследва — отвърна Гарион.
— Дурник е добър човек, ала не е никакъв воин — ядоса се Барак. — Дали да не отскоча да му помогна?
Зад хребета изведнъж се разнесе отчаян вик, после втори. След това се възцари тишина.
След няколко минути Дурник се върна. Лицето му беше сериозно.
— Какво стана? — попита Барак. — Не успя да се измъкне, нали?
Дурник поклати глава.
— Преследвах го до тресавището и той попадна в подвижните пясъци.
— Защо не го съсече с брадвата?
— Ами не обичам да удрям хора — отвърна Дурник.
Силк го гледаше. Лицето му все още беше пепеляво.
— Значи вместо да го съсечеш, го преследва до подвижните пясъци и остана да го гледаш как потъва? — попита той. — Дурник, това е чудовищно!
— Смъртта си е смърт — отвърна Дурник с нетипична за него острота. — Когато умреш, няма никакво значение как е станало това, нали? — Ковачът се замисли за миг. — Все пак жалко за коня.
ГЛАВА 24
На следващата сутрин тръгнаха по билото на изток. Зимното небе беше ледено синьо, слънцето не топлеше. Релг криеше очите си от светлината и мърмореше молитви, за да прогони паниката си. На няколко пъти виждаха облаци прах далеч сред пясъчната пустош, ала не успяха да установят дали са от патрули на мургите, или от вихрушки.
Към обяд посоката на вятъра се смени и напорите му започнаха да долитат от юг. Тежък облак, черен като мастило, скри назъбените очертания на върховете на хоризонта на юг. Приближаваше се към тях с някаква зловеща неумолимост, в черния му търбух пробляскваха светкавици.
— Идва лоша буря, Белгарат — избоботи Барак.
— Не е буря — отвърна Белгарат. — Това е облак от пепел. Вулканът отново избухва и вятърът довява пепелта към нас.
— Е, поне няма да се тревожим, че ще ни видят — сви рамене Барак.
— Кролимите не ни търсят с очите си, Барак — напомни му леля Поул.
Белгарат се почеса по брадата и каза:
— Все пак трябва да вземем някакви мерки.
— Групата ни е твърде голяма, за да я предпазим от кролимите, татко — изтъкна леля Поул. — При това въобще не броим конете.
— Все ще можеш да се справиш, Поул. Винаги си била много добра в тези неща.
— Винаги свършвам своята част от работата, когато ти поемаш своята, Стари вълко.
— Боя се, че сега няма да мога да ти помогна, Поул. Ктучик ни търси. Вече го усетих няколко пъти и трябва да се съсредоточа върху него. Ако реши да нанесе удар срещу нас, ще го стори много бързо. Трябва да съм подготвен и няма да успея, ако участвам в предпазния щит срещу кролимите.
— Но аз не мога да го направя сама, татко — възрази вълшебницата. — Никой не може да обхване толкова хора и коне без чужда помощ.
— Гарион ще ти помогне.
— Аз ли? — Гарион отвърна очи от огромния облак и се взря в дядо си.
— Но той никога не го е правил татко — възрази леля Поул.
— Е, все някога трябва да се научи.
— Едва ли тук е времето и мястото за експерименти.
— Ще се справи. Поупражнявайте се малко, докато схване какво трябва да направи.
— Какво точно трябва да направя? — попита неспокойно Гарион.
Леля Поул измери Белгарат с тежък поглед и после се обърна към Гарион.
— Ще ти покажа, скъпи — каза тя. — Първото и най-важното е да си спокоен. В действителност въобще не е трудно.
— Но ти току-що каза…
— Няма значение какво съм казала, скъпи. Просто внимавай.
— Какво искаш да направя? — попита несигурно той.
— Първо трябва да се отпуснеш — отговори тя. — След това започни да мислиш за пясък и скали.
— Това ли е всичко?
— Само началото. Съсредоточи се.
Момъкът започна за мисли за пясък и скали.
— Не, Гарион. Не бял пясък. Черен пясък — като този, който ни заобикаля.
— Ама ти не ми каза.
— Не се сетих.
Белгарат се разсмя.
— Искаш ли да го направиш вместо мен, татко? — попита сърдито вълшебницата, след това отново се обърна към Гарион. — Направи го отново, скъпи. Опитай се този път да бъде както трябва.
Той си представи картината.
— Така е по-добре — рече тя. — Сега, след като твърдо си запазил образа на пясъка и скалите в ума си, искам да изтласкаш цялата тази представа във формата на полукръг, така че тя изцяло да покрие местността от дясната ти страна. Аз ще се погрижа за лявата.
Гарион се напрегна. Това беше най-трудното нещо, което бе правил.
— Не толкова силно, Гарион. Нагъваш образа и ми е трудно да накарам моята половина да съвпадне точно с твоята. Не се напрягай толкова.
— Извинявай. — Той изглади образа в ума си.
— Как изглежда, татко? — попита тя стареца.
Гарион усети леко докосване до представата, която бе изградил в ума си.
— Не е зле, Поул — отговори Белгарат. — Въобще не е зле. Момчето има талант.
— Какво точно правим всъщност? — попита Гарион. Въпреки смразяващия студ той почувства, че челото му е окъпано в пот.
