пясък и студените им празни очни кухини сякаш гледаха гладно малката група, която профучаваше в галоп край тях.
Пренощуваха край друга грамада мръсносиви скали. Макар че вятърът беше притихнал, студът все още беше смразяващ.
На следващата сутрин, когато отново тръгнаха на път, Гарион започна да усеща странна неприятна миризма.
— Каква е тази воня? — попита той.
— Планинското езеро Ктхок — отговори Белгарат. — Това е всичко, останало от морето, което навремето се намираше тук. Подхранват го подземни извори.
— Мирише на развалени яйца — рече Барак.
— Във водата има много сяра. Не става за пиене.
— Изобщо не мисля да пия. — Барак сбърчи нос.
Планинското езеро Ктхок беше огромен плитък басейн, пълен с мазна на вид вода, която вонеше колкото всичката развалена риба на света. От повърхността му се издигаше зловонна пара. Когато стигнаха до южния край на езерото, Белгарат им даде знак да спрат.
— Следващият участък е опасен — каза той много сериозно. — Не позволявайте на конете си да се отклоняват никъде. Почвата, която изглежда съвсем стабилна, често не е такава, а има и още някои неща, за които трябва да внимаваме. Наблюдавайте ме внимателно и правете онова, което правя аз. Когато спра, спирате и вие. Когато тичам, тичате и вие. — Той впери замислен поглед в Релг. Улгосът беше вързал още едно покривало върху очите си — отчасти за да ги предпазва от светлината, отчасти — за да се скрие от безкрайния простор на небето.
— Аз ще водя коня му, дядо — каза Гарион.
— Май това е единственият възможен начин — съгласи се Белгарат.
— В крайна сметка той ще трябва да преодолее това — рече Барак.
— Може би. Но сега не е нито времето, нито мястото за това. Хайде да вървим. — И подкара предпазливо коня си.
Цялата местност бе потънала в изпарения. Преминаха край огромна локва сива кал, която пушеше и клокочеше, а зад нея се виждаше блещукащ извор с чиста вода, която весело бълбукаше и се вливаше в тинята.
— Поне е по-топло — отбеляза Силк.
Лицето на Мандорален беше окъпано в пот под тежкия шлем.
— Много по-топло — съгласи се той.
Белгарат яздеше бързо, леко навел глава встрани, вслушвайки се напрегнато в някакъв звук.
— Спрете! — остро изрече той.
Всички дръпнаха юздите на конете и заковаха на място. Точно пред тях една друга локва се превърна в мръсен сив гейзер: от нея започна да изригва рядка тиня, хвърчаща на тридесет стъпки във въздуха. Няколко минути гейзерът продължи да бълва, след това постепенно утихна.
— Сега! — извика Белгарат. — Бързо! — Той пришпори коня си и всички се понесоха в галоп край все още бълбукащата локва. Копитата на конете шляпаха в горещата тиня. Когато отминаха, старецът отново намали скоростта и наведе глава към земята.
— За какво се ослушва? — обърна се Барак към Поулгара.
— Гейзерите издават особен шум, преди да изригнат — отговори тя.
— Но аз не чух нищо.
— Не знаеш какво да слушаш.
Зад тях калният гейзер отново започна да бълва течна тиня.
— Гарион! — остро извика леля Поул, когато момъкът се обърна да погледне калната струя. — Гледай къде яздиш!
Той веднага насочи погледа си напред. Земята пред него изглеждаше съвсем обикновена.
— Върни се назад — каза тя. — Дурник, хвани юздите на коня на Релг.
Дурник изпълни нареждането й, а Гарион понечи да обърне коня си.
— Казах назад — повтори тя.
Конят на Гарион постави копитото на предния си крак върху привидно твърдата почва, ала то моментално потъна. Конят се дръпна рязко назад и затрепери. Гарион здраво опъна юздите и внимателно, стъпка по стъпка, се върна върху неподвижните скали на пътеката, която следваха.
— Плаващи пясъци — рече Силк и рязко пое дъх.
— Навсякъде около нас — съгласи се леля Поул. — Не се отклонявайте от пътеката.
Силк впери отвратен поглед в отпечатъка от копитото на коня на Гарион — то бързо изчезваше в плаващите пясъци.
— Колко са дълбоки? — попита драснианецът.
— Достатъчно, за да ни погълнат — отговори леля Поул.
Продължиха напред, като внимателно подбираха пътя си сред мочурищата и плаващите пясъци; спираха често, защото още гейзери — някои изхвърлящи тиня, други пяна, трети вряща вода — изригваха високо във въздуха. Чак късно следобед стигнаха твърда земя. Всички бяха изтощени.
— Ще минаваме ли през още такива места? — попита Гарион.
— Не — отговори Белгарат. — Те са разположени само край южния край на Езерото.
— Не може ли човек просто да ги заобиколи? — попита Мандорален.
— Отнема много повече време, пък и тресавището разколебава преследвачите.
— Какво е това? — извика изведнъж Релг.
— Кое? — попита го Барак.
— Чух нещо пред нас — като че ли падаха камъни.
Гарион усети как някаква бърза вълна докосва лицето му и разбра, че леля Поул проучва местността пред тях със своя ум.
— Мурги — каза тя.
— Колко са? — попита Белгарат.
— Шестима плюс един кролим. Направили са засада и ни очакват точно зад хребета.
— Само шестима? — възкликна Мандорален и в гласа му се промъкна нотка на разочарование.
— Малко развлечение, а? — усмихна се Барак.
— Ставаш също толкова лош като него — каза Силк на огромния черек.
— Мислиш ли, че трябва да изготвим някакъв план, графе? — попита Мандорален червенобрадия черек.
— Не е нужно — отговори Барак. — Не и за шестима. Хайде да отидем и да ги разпердушиним.
Двамата войни излязоха начело и стиснаха дръжките на мечовете си.
— Залезе ли слънцето? — обърна се Релг към Гарион.
— Тъкмо залязва.
Релг сне едното покривало от очите си, а после смъкна и плътния тъмен плат под него. Трепна, примижа и почти затвори големите си очи.
— Ще ги нараниш — Каза му Гарион. — Дръж ги покрити, докато стане съвсем тъмно.
— Може би ще ми се наложи да използвам очите си тъкмо сега — отвърна Релг. После всички поеха към хребета, където ги очакваше засадата на мургите.
Този път мургите действаха без никакво предупреждение. Изскочиха иззад голяма купчина черни скали и се спуснаха в галоп право срещу Мандорален и Барак. Размахваха саби. Ала двамата войни бяха предупредени и ги очакваха. Мандорален измъкна меча си от ножницата, пришпори коня си срещу един от нападателите, вдигна се на стремената и нанесе могъщ удар, разсичайки главата на противника си с тежкото острие. Конят на мурга тежко падна назад и се строполи върху умиращия си ездач. Барак съсече друг мург и го събори от седлото с три неотразими удара, като оплиска с червена кръв пясъка и скалите наоколо.
Трети мург заобиколи в гръб Мандорален и го удари, ала оръжието му издрънча, без да нарани рицаря, плъзгайки се по стоманената броня. Мургът отчаяно вдигна меча си, за да нанесе нов удар, ала се вцепени и се свлече от седлото, защото умело метнатата кама на Силк потъна във врата му, точно под ухото.
