приказваме за това.
Дърва трудно се намираха на този безплоден планински склон и още по-трудно беше човек да ги отсече. Коравите, жилави храсти, целите в бодили, упорито се съпротивляваха на ударите на брадвата на Дурник. След час, когато тъмнината вече беше започнала да се спуска, мъжете бяха успели да съберат само три оскъдни наръча.
— Видяхте ли някого? — попита ги Барак, когато влязоха в пещерата.
— Не — отговори Силк.
— Таур Ургас вероятно те търси.
— Сто на сто. — Силк се огледа. — Къде е Релг?
— Влезе навътре в пещерата, за да отмори очите си — каза Белгарат. — Намерете вода — искам да кажа лед. Трябва да го стопим и да напоим конете.
На сутринта леля Поул огледа критично Релг и каза:
— Май вече не кашляш. Как си?
— Добре съм — отговори той, като внимаваше да не я поглежда в очите. Фактът, че тя е жена, изглежда, го караше да се чувства ужасно неудобно и той се опитваше да я избягва.
— Какво стана с настинката, която те измъчваше?
— Мисля, че не успя да премине през скалата. Когато изнесох Силк, беше изчезнала.
Тя го погледна съвсем сериозно и каза:
— Не бях помисляла за това. Никой никога не е успявал да излекува настинка.
— Всъщност настинката не е нещо сериозно, Поулгара — каза Силк малко огорчено. — Гарантирам ти, че минаването през скали никога няма да стане популярно лекарство.
Бяха им необходими четири дни, за да прекосят планините. След това достигнаха огромна низина, която Белгарат наричаше Пустошта на Мургос. Половин ден се спускаха по стръмния базалтов склон, докато се доберат до черния пясък на низината.
— Какво е предизвикало тази огромна вдлъбнатина? — попита Мандорален и огледа безплодния простор, осеян с овъглени скали, черен пясък и участъци, покрити с мръсносива сол.
— Тук някога имаше море — отговори Белгарат. — Когато Торак разцепи света, катаклизмите откъснаха източния му бряг и водата се изля по нанадолнището.
— Това си е струвало да се види — рече Барак.
— По това време мислехме за съвсем други неща.
— Какво е това? — попита тревожно Гарион и посочи нещо, което стърчеше в пясъка пред тях. Беше огромна глава с дълга острозъба муцуна. Очните кухини, големи колкото ведра, зееха злобно срещу тях.
— Не мисля, че тази твар има име — спокойно отговори Белгарат. — Те живееха в морето, преди да изтече водата. Мъртви са от хиляди години.
От морското чудовище бе останал само скелетът. Ребрата му бяха огромни като греди, а избелелият череп беше колкото кон. Мандорален, отново с броня и шлем, се взря в черепа и измърмори:
— Страховито създание.
— Погледни му само зъбите — рече Барак и гласът му трепна, изпълнен със страхопочитание. — Може да разкъса човек на две само с едно гризване.
— Имаше такива случаи — каза Белгарат. — После хората се научиха да избягват това място.
Бяха изминали само няколко левги сред пустошта, когато вятърът се засили. Черните дюни се раздвижиха, пясъкът жилеше лицата на пътешествениците.
— По-добре да се скрием — изкрещя Белгарат. — Пясъчната буря е страшно нещо.
— Има ли наоколо пещери? — обърна се Дурник към Релг.
Релг поклати глава.
— Не можем да използваме нито една. Всички са пълни с пясък.
— Ето там! — каза Барак и посочи купчина скали. — Ще сме на завет. Скалите ще спират вятъра.
— Не! — изкрещя Белгарат. — Трябва да сме от страната на вятъра. Пясъкът ще се натрупа зад скалите и може да ни погребе живи.
Стигнаха до скалната грамада и слязоха от конете. Дрехите им плющяха на вятъра, черният пясък се издигаше на огромни вълни през цялата пустош.
— Този заслон е лош, Белгарат — изрева Барак. — Колко време продължава така?
— Ден, два, понякога цяла седмица.
Дурник се наведе, взе парче скала, огледа го внимателно и каза:
— Скалата се е нацепила. Тези късове ще се задържат един върху друг. Можем да построим стена, зад която ще се подслоним.
— Ще ни отнеме доста време — възрази Барак.
— Имаш ли някаква друга работа?
До вечерта бяха издигнали стената до височината на раменете си. После закрепиха отгоре платнищата на палатките — вързаха ги и за стената, и за каменната грамада, и успяха да се отърват от най-страшните напори на вятъра. Беше доста претъпкано, защото трябваше да приберат в заслона и конете, ала поне не останаха на открито сред бурята.
Останаха цели два дни притиснати един към друг в тесния заслон. Вятърът свиреше бясната си пронизителна песен, а изопнатият брезент на палатките плющеше над главите им. Когато вятърът накрая се измори да духа и черният пясък бавно започна да се укротява, тишината им се стори едва ли не потискаща.
Когато излязоха, Релг хвърли кратък поглед наоколо, после падна на колене и започна отчаяно да се моли. Прочистващото се небе над тях беше ярко, мразовито синьо.
— Няма страшно, Релг — каза Гарион и посегна да го потупа по рамото.
— Не ме докосвай! — викна Релг и продължи да се моли.
— Често ли се извиват такива бури? — попита Силк.
— Сега е сезонът им — отговори Белгарат.
— Очарователно — кисело каза Силк.
Изведнъж сякаш от сърцето на земята се разнесе тътнещ плътен звук и пясъчната пелена се надигна към небето.
— Земетресение! — остро ги предупреди Белгарат. — Изведете конете!
Дурник и Барак се втурнаха в заслона и изкараха животните далеч от треперещата стена.
След няколко секунди трусовете намаляха.
— Ктучик ли предизвиква това? — попита Силк. — Нима ще се бори с нас чрез земетресения и пясъчни бури?
Белгарат поклати глава.
— Не. Никой не е достатъчно силен да извърши такива неща. Причината е ето там. — Старецът посочи на юг. Далеч след пустошта можеха да различат очертанията на тъмни планински върхове. Плътна струя пушек се издигаше от един от тях и се разстилаше на огромни черни вълни.
— Вулкан — рече вълшебникът. — Вероятно същият, който изхвърли сивата пепел над Стис Тор.
— Огнена планина ли? — избоботи Барак, взирайки се в огромния облак над планинския връх. — Никога не съм виждал такова нещо.
— Това е поне на петдесет левги, Белгарат — заяви Силк. — Нима може да предизвика земни трусове чак тук?
— Земята е едно монолитно цяло, Силк — каза старецът. — Силата, предизвикваща изригването, е огромна. Естествено е да предизвика някакво леко сътресение тук. Смятам, че трябва да продължим. Патрулите на Таур Ургас ще започнат да ни търсят, щом бурята утихна.
— Накъде ще вървим? — попита Дурник и се огледа.
— Натам — рече Белгарат и посочи димящата планина.
— Боях се, че ще кажеш тъкмо това — избоботи Барак.
До края на деня яздиха в галоп и спираха само за да отморят конете. Мрачната пустош изглеждаше безкрайна. По време на пясъчната буря черният пясък се беше раздвижил и бе образувал нови дюни, а парчетата земя, покрити с дебели кори сол, бяха пометени от вятъра и изглеждаха почти бели. Преминаха покрай още няколко огромни скелета на водни чудовища. Гигантските кости като че ли плуваха сред черния
