— По-добре леля Поул да ти даде нещо за тази настинка. Много горчи, но ще се почувстваш по-добре като го изпиеш.
Хълмът от южната страна на лагера представляваше нисък монолитен къс гранит. Макар че в течение на вековете несекващият вятър го бе покрил с плътен слой пясък и пръст, самата скала оставаше напълно незасегната под пясъчната си мантия. Пътешествениците спряха зад хълма и Релг внимателно започна да очиства пръстта от полегатата гранитна повърхност.
— Няма ли да е по-близо, ако започнеш оттук? — тихо попита Барак.
— Има прекалено много пръст — отвърна Релг.
— Каква разлика има дали е пръст, или скала?
— Огромна. Ти не би могъл да разбереш.
Релг се наведе и докосна с език гранита, като че пробваше вкуса на скалата.
— Ще ми отнеме малко повечко време — рече той, изправи се, помоли се и след миг потъна в скалата.
Барак потрепера.
— Боли ли те нещо? — попита Мандорален.
— Изтръпвам от студ само като гледам това — призна Барак.
— Новият ни приятел може би не е най-добрата възможна компания — подхвана Мандорален, — но ако с тази своя дарба успее да освободи принц Келдар, аз с радост ще го прегърна и ще го нарека свой брат.
— Ако се забави много, няма да можем да избягаме достатъчно далеч до сутринта, когато Таур Ургас открие, че Силк го няма — отбеляза Барак.
— Нека да изчакаме и ще видим — обади се Барак.
Нощта се проточи до безкрай. Вятърът стенеше и свиреше в скалите, редките бодливи храсти шумоляха с остър шепот. Пътешествениците чакаха. Нарастващ страх притискаше Гарион с всеки изминал час. Той все повече се убеждаваше, че са изгубили и Релг, и Силк. Изпитваше същата болезнена празнота, както когато се беше наложило да изоставят ранения Лелдорин в Арендия. Изведнъж осъзна — и се почувства мъничко виновен, — че от месеци не е мислил за Лелдорин. Започна да се пита доколко буйният младеж се е възстановил от раната си — и дори дали въобще е оздравял. Минутите пълзяха и мислите на Гарион ставаха все по-мрачни.
Изведнъж, без никакво предупреждение — дори без да издаде никакъв звук — Релг се измъкна от повърхността на скалата на същото място, откъдето бе влязъл преди часове. Силк беше яхнал широкия му гръб и отчаяно се притискаше към него. Очите на мъжа с мишето лице бяха разширени от ужас, косата му беше настръхнала.
Всички се струпаха около двамата, опитвайки се да сдържат ликуващите си викове — нали бяха заобиколени от цяла армия мурги.
— Съжалявам, че се забавих толкова много — рече Релг и разклати рамене, та да подсети Силк да слезе от гърба му. — Но в средата на хълма имаше друг вид скала и трябваше да се приспособя към нея.
— Никога повече не прави това с мен — избъбри Силк задъхано. — Никога!
— Какво има?
— Въобще не искам да приказвам за това.
— Боях се, че сме те изгубили, приятелю — рече Мандорален и сграбчи ръката на Силк.
— Как те улови Брил? — попита Барак.
— Проявих невнимание. Не очаквах да е тук. Хората му хвърлиха мрежа върху мен, докато препусках през едно дефиле. Конят ми падна и си счупи врата.
— На Хетар това няма да му хареса.
— Ще издълбая цената на коня върху кожата на Брил и то възможно по-близо до костите. Заклевам се.
— Защо Таур Ургас те мрази толкова много? — попита Барак.
— Преди няколко години бях в Рак Госка и един толнедрански агент отправи срещу мен фалшиви обвинения — всъщност така и не разбрах защо го направи. Таур Ургас изпрати няколко души да ме арестуват. Не ми се щеше особено да попадна в затвора, затова поспорих малко с тях и неколцина умряха по време на спора — знаете как става. За нещастие една от жертвите беше най-големият син на Таур Ургас и кралят го прие прекалено лично. Понякога е много тесногръд.
Барак се засмя.
— Е, на сутринта ще бъде много разочарован, че си изчезнал от ямата.
— Зная — отвърна Силк. — Вероятно ще преобърне всички камъни в тази част на Ктхол Мургос, за да ме намери.
— Време е да тръгваме — рече Белгарат.
— Вече си мислех, че никога няма да го кажеш — засмя се Силк.
ГЛАВА 23
Яздиха без почивка цялата нощ, както и по-голямата част от следващия ден. Привечер конете им се препъваха от изтощение, а Гарион беше вцепенен от умора и от смразяващия студ.
— Трябва да намерим някакъв подслон — рече Дурник, когато навлязоха в неравната, безплодна пустош на централен Ктхол Мургос. — Не можем да пренощуваме на открито. Не и при този вятър.
— Натам — каза Релг и посочи към купчина нападали една върху друга скали. Очите му бяха почти затворени, макар че небето оставаше все така покрито с облаци, а светлината на угасващия ден бе съвсем слаба. — Там има подслон — пещера.
Всички бяха започнали да приемат Релг в по-различна светлина. Беше доказал, че когато е необходимо, умее да действа решително, и те вече го приемаха по-скоро като другар, отколкото като бреме. А и Белгарат най-сетне бе успял да го убеди, че може да се моли, докато язди, без да се налага да пада на колене, и честите му молитви вече не прекъсваха пътешествието им. Желанието му да се моли вече не беше пречка, а по-скоро странност на личността му — нещо като натруфената реч на Мандорален и язвителните забележки на Силк.
— Сигурен ли си? — попита Барак.
Релг кимна.
— Усещам я.
Обърнаха конете си и се насочиха към купчината скали. Релг избърза напред и щом стигна скалната грамада, скочи от седлото, заобиколи един голям объл камък и изчезна.
— Изглежда, наистина си разбира от работата — отбеляза Дурник. — С удоволствие ще се скрия някъде от този вятър.
Входът на пещерата беше тесен, така че се наложи да поблъскат и потеглят малко, докато убедят конете, че трябва да се проврат през него. Ала непосредствено след входа пещерата се разширяваше и се превръщаше в голяма зала с ниско надвиснал таван.
— Прекрасно място — рече ковачът одобрително и отвърза брадвата от седлото си. — Ще ни трябват дърва за огъня.
— Ще ти помогна — каза Гарион.
— И аз ще дойда — предложи Силк. Дребничкият драснианец нервно гледаше каменните стени и таван и когато тримата излязоха навън, изглеждаше видимо облекчен.
— Какво ти става? — попита го Дурник.
— След снощи затворените пространства малко ме изнервят — отговори Силк.
— Какво изпитва човек? — любопитно се вгледа в него Гарион. — Имам предвид какво преживя, когато премина през скалата?
Силк потрепера.
— Беше ужасно. Ние всъщност се придвижвахме, порейки скалата. Още я чувствам как се плъзга през тялото ми.
— Да, но се отърва — напомни му Дурник.
— Струва ми се, че бих предпочел да остана в ямата. — Силк отново потрепера. — Хайде да не
