— Правиш защитен щит — каза му старият вълшебник. — Обграждаш себе си с представата за пясък и скали и тя се слива с истинския пясък и истинските скали около нас. Когато кролимите тръгнат да търсят нещо със силата на умовете си, те искат да открият хора и коне. Ала ще ни подминат, защото ще видят единствено пясък и скали.
— Това ли е всичко? — попита Гарион, доволен, че работа е така проста.
— Има още малко, скъпи — рече леля Поул. — Сега ще разширим представата, за да обгърне всички ни. Работи бавно, покривай пространството лека-полека, стъпка по стъпка…
Това беше много по-просто. Момъкът няколко пъти разкъсва представата си и я създава отново, докато тя обхвана пространството, което искаше леля Поул. После почувства странно сливане на своя ум с нейния в центъра на представата, където се съединяваха двете й части.
— Май успяхме, татко — каза леля Поул.
— Казах ти, че може да го направи.
Виолетово-черният облак зловещо се търкаляше по небето, приближаваше се с гръмотевичен тътен.
— Ако пепелта е същата както онази в Нийса, ще започнем да се въртим като слепци, Белгарат — подхвърли Барак.
— Не се тревожи за това — отвърна вълшебникът. — Познавам добре Рак Ктхол и виждам всичко в него с ума си. Кролимите не са единствените, които могат да определят местоположението на предметите по този начин. Хайде да продължим.
Отново тръгнаха по билото. Облакът покри цялото небе.
Гръмотевиците боботеха с непресекващ тътен, светкавици се блъскаха във врящия му търбух. После сред ледения въздух започнаха да валят първите късчета пепел.
След час Гарион откри, че задържа представата в ума си с по-голяма лекота. Вече не беше необходимо да съсредоточава цялото си внимание върху нея, както правеше в самото начало. В края на втория час това занимание въобще не му изглеждаше трудно, а само досадно и за да разсее скуката, момъкът си помисли за един от огромните скелети, край които бяха минали. Старателно нарисува образа му в ума си и го въведе в представата, която вече беше създал.
— Гарион — рязко каза леля Поул. — Моля те, не се опитвай да измисляш разни други неща.
— Какво?
— Мисли си само за пясъка. Скелетът е много хубав, но изглежда малко странно, защото си има само една половинка.
— Само една половинка?
— От моята страна на представата няма скелет — той е само в твоята. Поддържай образа прост, Гарион. Не го украсявай.
Продължиха напред, увили лицата си, за да предпазят устите и носовете си от задушаващата пепел. Гарион почувства лек тласък, докосващ образа, който бе създал в ума си. После тласъкът започна да трепти.
— Дръж образа спокоен — предупреди го леля Поул. — Това е кролим.
— Видя ли ни?
— Не. Ето — отминава ни.
Трептящото докосване изчезна.
Тази нощ не палиха огън. Леля Поул и Гарион се редуваха да поддържат представата за необитаема пясъчна пустош, която покриваше малката група като чадър. Момъкът откри, че това му се удава много по- лесно, когато хората не се движат.
На следващата сутрин пепелта продължаваше да пада, ала небето не беше черно като мастило както предния ден.
— Пепелта май намалява, Белгарат — рече Силк, докато оседлаваха конете. — Когато вятърът я отвее, пак ще трябва да се изплъзваме на патрулите.
— Добре ще е да побързаме — съгласи се старецът. — Зная едно местенце, където можем да се скрием — на около пет мили северно от града. Бих искал да стигнем там преди пепелта да се е уталожила. От стените на Рак Ктхол се вижда всичко на десет левги разстояние — във всички посоки.
— Значи стените са високи? — попита Мандорален.
— По-високи, отколкото би могъл да си представиш.
— По-високи от стените на Воу Мимбре?
— Десет пъти по-високи… петдесет пъти! Трябва да ги видиш, за да разбереш за какво приказвам.
Този ден яздиха здравата. Леля Поул и Гарион поддържаха закрилящия щит, ала търсещите докосвания на кролимите ставаха все по-чести. Няколко пъти тласъкът срещу ума на Гарион беше много силен и долиташе без никакво предупреждение.
— Те знаят какво правим, татко — обърна се леля Поул към стареца. — Опитват се да проникнат под щита.
— Дръжте га здраво — отговори той. — Знаеш какво да правиш, ако някой направи пробив.
Тя кимна и се навъси.
— Предупреди момчето.
Вълшебницата кимна втори път и се обърна към Гарион.
— Слушай ме внимателно, скъпи — каза сериозно тя. — Кролимите се опитват да ни изненадат. И най- добрият щит на света може да не издържи, ако насочиш достатъчно силен и бърз удар срещу него. Ако някой от кролимите успее да пробие щита ни, аз ще ти кажа „Спри!“ Това означава, че искам незабавно да изтриеш образа и да откъснеш изцяло ума си от него.
— Не разбирам.
— Не е необходима да разбираш. Прави точно онова, което ти казвам. Ако ти кажа — „Спри!“, светкавично прекъсни контакта на мисълта си с моя ум. Аз ще правя нещо, което е много, опасно и не искам да се нараниш.
— Не мога ли да помогна?
— Не, скъпи. Не и този път.
Продължиха напред. Пепелявата пелена стана още по-рядка, небето над главите им доби замъглен, жълто-синкав цвят. Слънцето, бледо и обло като луна при пълнолуние, се появи над хоризонта на югоизток.
— Гарион, спри!
В същия миг момъкът усети не тласък, а някакво остро пробождане. Задъха се и насочи ума си встрани, изхвърляйки представата за пясъка възможно, по-надалеч. Леля Поул се стегна, очите й станаха изгарящи. Ръката й направи къс, отсечен жест, после тя произнесе една-единствена дума. Гарион почувства несъкрушимата сила на освободената й воля и с моментно изумление осъзна, че умът му все още е свързан с нейния. Сливането на мислите, което бе поддържало образа на пясъка, беше прекалено силно и цялостно, за да се разруши толкова бързо. Свързаните им в едно умове полетяха по слабата следа на мисълта, която беше направила пробив в щита, и откриха произхода й. Докоснаха чужд ум — съзнание, изпълнено, с опиянение от направеното откритие. Тогава, сигурна коя е целта й, леля Поул нанесе удар с цялата мощ на своята воля. Умът, който бяха докоснали, се отдръпна, опитвайки се да разруши контакта, ала вече беше прекалено късно. Гарион усети как чуждото съзнание се разширява, непоносимо набъбва, расте. После то изведнъж избухна, разпадна се в безсмислена лудост, разпръсна се на хиляди части, притиснато от непреодолим ужас. След това последва бягство — сляп, съпроводен с пронизителни писъци бяг сред някакви черни скали с една-единствена мисъл за ужасния, последен изход. После скалите изчезнаха и изплува кошмарно чувство за падане от някаква неизмеримо голяма височина. С последни усилия Гарион успя да изтръгне ума си от него.
— Казах ти да прекъснеш контакта с мен — каза му остро леля Поул.
— Не можах.
— Какво стана? — попита Силк уплашено.
— Един кролим направи пробив в щита — отговори тя.
— Видя ли ни?
— Само за миг. Няма значение. Вече е мъртъв.
