— Ти ли го уби? Как?
— Той забрави да се защити. Проследих мисълта му.
— Кролимът полудя — изрече Гарион задавено, все още изпълнен с ужас от скорошната схватка. — Скочи от някаква огромна височина. Самият той го искаше. Това беше единственият начин да избяга от онова, което ставаше с него. — Гарион почувства, че му прилошава.
— Беше ужасно шумно, Поул — каза огорчено Белгарат. — Отдавна не си била толкова непохватна.
— Имах помагач — каза вълшебницата и отправи леден поглед към Гарион.
— Вината не беше моя — възрази момъкът. — Ти ме държеше така здраво, че не успях да се откъсна. Беше направила така, че двамата действувахме като едно същество.
— Наистина го правиш понякога, Поул — потвърди Белгарат. — Контактът става прекалено личен и изглежда, че ти се иска да остане постоянен. Предполагам, че е свързано с любовта ти.
— Имаш ли някаква представа за какво си говорят? — обърна се Барак към Силк.
— Не искам дори да гадая.
Леля Поул погледна замислено Гарион, после каза:
— Да, може би вината беше моя.
— Някой ден ще трябва да го оставиш, Поул — сериозно изрече Белгарат.
— Може би. Но все още е рано.
— По-добре отново вдигнете щита — предложи старецът. — Те знаят, че сме тук, и скоро ще изпратят други по следите ни.
Тя кимна.
— Мисли отново за пясъка, Гарион.
Пепелта продължаваше да намалява и докато напредваха към целта си в мрачния следобед, очертанията на предметите пред тях се виждаха все по-ясно с всяка измината миля. Успяваха да различат купчините камънаци и хълмовете зад тях, а после — после забелязаха нещо тъмно и страхотно високо, което се издигаше застрашително в пепелявата мъгла.
— Можем да се скрием тук, докато мръкне — каза Белгарат и слезе от коня си.
— Къде се намираме? — попита Дурник и се огледа.
— Това е Рак Ктхол — отговори старецът и посочи зловещата сянка.
Дурник я изгледа с присвити очи.
— Помислих си, че е планина.
— Да, планина е. Рак Ктхол е изграден на върха й.
— Значи е почти както Пролгу, нали?
— Разположението на двата града е подобно, ала тук живее магьосникът Ктучик. Затова Рак Ктхол е съвсем различен от Пролгу.
— Мислех, че Ктучик е вълшебник — изрече объркано Гарион. — Защо все го наричаш „магьосник“?
— В тази дума се съдържа презрение — отговори Белгарат. — В нашето братство тя се приема като смъртна обида.
Когато направиха лагера, излязоха на хребета да наблюдават Рак Ктхол. Възвишението не беше точно планина, а остър връх, стърчащ над пустошта. Основата му, заобиколена от огромна маса натрошени скални отломки, беше кръг, широк пет мили, а склоновете му бяха стръмни и черни като нощ.
— Колко е висок? — попита Мандорален. Гласът му бе спаднал до полушепот.
— Повече от миля — отговори Белгарат.
От основата на пустошта започваше стръмна пътека и се виеше спираловидно към черните кули.
— Доста време е отнело построяването на това, а? — обади се Барак.
— Горе-долу хиляда години — отвърна Белгарат. — Докато го изграждаха, мургите купуваха от Нийса всеки роб, до който успяваха да се доберат.
— Мрачна история — рече Мандорален.
— Като мястото — съгласи се Белгарат.
Мразовитият вятър издуха последните остатъци от пепелявата мъгла и очертанията на града, кацнал върху канарата, вече се виждаха ясно. Стените бяха черни като склоновете на острия връх, а над тях безредно се издигаха черни кули. От стените стърчаха остри шипове, които се забиваха във вечерното небе като копия. Около черния град на кролимите витаеше злокобно предчувствие, въздухът бе изпълнен със злост. Мрачен и зловещ, градът беше кацнал на върха, извисявайки се над дивата пустош от пясък, скали и вонещи на сяра блата. Потъналото сред облаци и пепел над назъбените западни предели на пустошта слънце къпеше мрачната крепост с черно-алено сияние и стените на Рак Ктхол сякаш кървяха. Като че ли цялата кръв, проляна върху олтарите на Торак от сътворението на света, бе събрана тук, за да покрие с грозни петна ужасния град. Всички океани на света нямаше да бъдат достатъчни, за да го умият и отново да върнат чистотата му.
ГЛАВА 25
Когато и последният лъч светлина изчезна от небето, пътешествениците внимателно се спуснаха по склона и прекосиха покрития с пепел пясък към Рак Ктхол. Слязоха от конете, оставиха Дурник да ги пази и се изкачиха до базалтовата скала. Макар че само допреди миг трепереше и криеше очи, Релг уверено долепи дланите и челото си до гладката каменна стена.
— Е? — попита го Белгарат след миг. Гласът му беше тих, ала в него бе пропълзяла нотка на страшна тревога. — Прав ли бях? Има ли пещери?
— Има големи кухини — отговори Релг. — Продължават много навътре в скалата.
— Можеш ли да проникнеш в тях?
— Няма смисъл. Те не водят доникъде.
— Ами какво ще правим сега? — попита Силк.
— Не зная — призна Белгарат. Личеше, че е ужасно разочарован.
— Хайде да опитаме малко по-нататък — предложи Релг. — Усещам звук на ехо в тази посока. Може би там има нещо.
— Искам ясно да уточним едно нещо тук и сега — обяви Силк. — Повече няма да преминавам през никакви скали. Ако се наложи да го правя, оставам тук.
— Все ще се справим някак — каза Барак.
Силк упорито поклати глава и заяви непреклонно:
— Никакво преминаване през скали.
— Тук ехото става по-силно — каза Релг. — Кухината е голяма и продължава нагоре… — Той измина стотина крачки, следван от приятелите си, които го гледаха напрегнато. — Минава точно оттук — каза накрая той и потупа скалата с ръка. — Може би е именно онова, което търсим. Чакайте ме тук! — Той опря ръце върху скалата, натисна и ръцете му потънаха в базалта.
— Не мога да понасям това — рече Силк и бързо се обърна. — Кажете ми, когато изчезне съвсем.
С внушаваща страх решителност Релг започна да навлиза в скалата.
— Изчезна ли вече? — попита Силк.
— Тъкмо потъва в базалта — отвърна с педантична точност Барак. — Половината му още е отвън.
— Моля те, Барак, не ми разказвай подробности!
— Чак толкова зле ли беше? — попита черекът.
— И представа си нямаш. Просто никога ни би могъл да си го представиш. — Драснианецът трепереше неудържимо.
Чакаха сред мразовитата тъмнина може би повече от половин час. Някъде високо над тях се разнесе писък.
— Какъв беше този вик? — попита Мандорален.
— Кролимите имат много работа — мрачно отвърна Белгарат. — Сега е сезонът на нараняването — когато Кълбото изгори лицето и ръката на Торак. По това време на годината се извършват много жертвоприношения — обикновено избират роби. Торак не настоява да получи кръв на ангараки — щом е човешка, напълно го задоволява.
Разнесе се тих шум и след няколко секунди Релг излезе от скалата.
