Погледът й бавно се придвижи из стаята и тя почувства известно успокоение от обстановката, която беше приятна за окото, но я накара да почувства остро липсата на своята спалня в Англия. Силна болка, породена от усещането за самотност, я прониза. Тя винаги беше споделяла спалнята си със сестра си Виада. Поне докато родителите им не бяха умрели. След това техният свят се разпадна. Съдът се разпореди те да живеят с чичо си Джеръми, който беше толкова беден, че рядко имаше достатъчно пари, за да сложи храна на масата. Мизерните наследства, които получиха Тейла и сестра й, бяха твърде малки, за да издържат дълго време.
— Нищо не е същото след смъртта на мама и татко. Нито пък някога ще се оправи. Какво ли ни готви бъдещето, Виада? Коя от нас ще оцелее? Коя от нас ще бъде благословена да има деца? — момичето стисна ръката си в юмрук. — Най-вероятно — никоя.
Девойката тръгна да обикаля из стаята, като докосваше гладката полировка на мебелите. Леглото беше красиво резбовано и покрито с прекрасна кафява кадифена завивка. На лицевата дъска бяха подпрени пухкави възглавници. Една свещ огряваше със златистия си пламък стаята, докато гореше на медният свещник, който беше поставен отстрани до леглото. Огромен шкаф за дрехи се намираше в единия край на стаята, с медни ленти, които го опасваха, и с голям ключ, който стърчеше от него.
В далечния край на стаята беше отворен прозорец, а тънките прозрачни пердета леко се издуваха от вечерния ветрец. Имаше балкон с изглед към цялото ранчо и към реката Мърей, както и към пущинаците, които се намираха близо до къщата. Само един вътрешен двор и едно пасбище трябваше да бъдат прекосени, за да се достигне свободата…
Тейла рязко се обърна, изплашена, когато вратата на спалнята проскърца и се отвори зад гърба й. Тя замръзна на място, тъй като очакваше в стаята да влезе Пол. Но вместо него, влезе една красива аборигенка на възрастта на Тейла. В ръцете си носеше леген, пълен с вода.
— Това е за теб, да се измиеш — каза жената смирено на английски и остави легена до нощното шкафче, което се намираше до леглото.
Нетърпелива да получи отговор на въпросите си за Пол, младата жена отиде и застана до туземката.
— Името ми е Тейла Дрейк — заговори тя меко и се изненада от това, че жената изглеждаше толкова изплашена. Ръцете й трепереха, когато взе една кесия за къпане и сапун от чекмеджето на нощното шкафче и внимателно ги постави до легена с вода.
Изглеждаше така, сякаш я е страх да си тръгне. Тя се премести и предпазливо се загледа в Тейла с широко отворени очи, като дишаше тежко.
Младата англичанка се чудеше на какво се дължи уплахата й, тъй като не беше дала никакъв повод на жената да се бои от нея. Туземката беше облечена спретнато, в бяла памучна рокля с бяла яка, която обхващаше тънката й тъмна шия, а кафявата й коса бе сплетена в дълга плитка и се спускаше надолу по тесния й гръб. Тя притежаваше отличителните черти на аборигените. Веждите й бяха леко разрешени и разположени върху една кокалеста изпъкналост на челото й, устните й бяха плътни, а носа й плосък и широк. В нея имаше нещо невинно и екзотично красиво.
Тейла си пое дъх. При едно по-внимателно вглеждане, тя успя да види дълбоките рани, които прорязваха плътта на ръцете на жената, там, където ръкавите на роклята й свършваха, по средата между рамената и лактите й. Девойката посегна, за да ги докосне, но жената рязко се дръпна от нея и уплашено я погледна, сякаш очакваше да бъде ударена.
— Няма да ти навредя — побърза да обясни Тейла. — Видях раните. Как си ги получила?
— Хонора трябва да напусне стаята ти — проговори жената, като се отправи към вратата. — Хонора не говори с теб. Попадне в беда!
Момичето беше стъписано от това, което каза жената. Ужаса в очите й не изчезна и когато тя посегна към вратата. Аборигенката излезе набързо.
— Боже мой! — прошепна Тейла, като постави трепереща длан на гърлото си. — Тя изглежда се плаши от всичко.
Девойката преглътна с усилие и усети как в сърцето й се заражда страх за самата нея. Тя се втурна към вратата и я затвори. Облегна се на нея, а сърцето й биеше лудо. Спомни си за раните на младата жена. Със сигурност те са били причинени от Пол Хатуей!
Но защо? Туземката изглеждаше толкова мила и покорна!
Тейла беше направила едно откритие. Тя знаеше името на жената — Хонора.
Приближаващите тежки стъпки откъм коридора накараха момичето бързо да се отдръпне от вратата, която нямаше ключалка. Тя беше изложена на милостта на всеки, който решеше да влезе в стаята. Може би някой ден също щеше да усети парещия удар на юмрук върху плътта си? И както аборигенката щеше да бъде белязана за цял живот?
Девойката внимателно наблюдаваше вратата. После въздъхна с облекчение, когато стъпките преминаха покрай нейната стая и поне за момента й дадоха известен отдих.
Изпълнена с безпокойство, тя чакаше с ужас да влезе Пол и да пожелае тялото й, след като в известен смисъл я притежаваше. Тейла отиде до легенчето, плисна лицето си с малко вода и го избърса в кърпата. Тя се обърна и погледна към френските прозорци. Може би глътка свеж въздух би могъл да успокои нервите й?
Пламъкът на свещта зад гърба й очертаваше нейния силует. Момичето отвори вратите и пристъпи на балкона, който даваше възможност да се обхване с поглед имота на Хатуей. Лунната светлина заливаше всичко — овце и едър добитък, реката Мърей в далечината, къщите с дървени легла за пренощуване и внушителен хамбар наблизо. Обширното владение на Пол беше заобиколено с ограда, която задържаше овцете и говедата вътре, а кенгурата и аборигените — отвън.
Тейла се обърна и загледа камбанарията, на която се беше любувала при приближаването си към ранчото тази вечер. Постройката се мержелееше някъде в мрачината, сякаш беше някакъв часови, а къщата до нея, която Пол беше превърнал в свое убежище, сякаш беше стара испанска мисия…
— Тейла?
Девойката подскочи уплашено, тъй като не беше чула кога Хатуей е влязъл в стаята, нито кога се е приближил зад нея на балкона. Тя се обърна стресната и почувства как нещо я стяга отвътре, когато устните му се изкривиха в язвителна усмивка, при която мустаците му потрепераха.
— Донесъл съм ти нещо — каза той и й предложи пълна чаша. — Това е топло козе мляко. То ще те отпусне, за да спиш по-добре.
Тейла бавно протегна ръка към него и взе подадената чаша.
— Благодаря! — промърмори тя, а мисълта да изпие неапетитната течност никак не й се понрави. Като се промъкна покрай мъжа обратно в стаята, Тейла постави млякото на нощното шкафче до леглото.
— Донесъл съм ти нещо друго — той я последва в стаята, пристъпи към нея и хвана лявата й ръка, докато дясната му ръка търсеше нещо в предния джоб на панталоните му. — А, ето го.
Очите на момичето се разшириха, когато мъжът извади красива халка и я сложи на пръста й.
— Пръстен? — изненадано възкликна тя, докато разглеждаше подаръка. — Сватбена халка?
Пол кимна и отпусна ръцете до тялото си.
— Само не се заблуждавай. Макар че това е сватбена халка, аз все пак не искам да те правя своя съпруга. Винаги съм се плашил от обвързващите документи, които се изискват, когато един мъж получава една жена.
Тейла си играеше с подаръка, като го въртеше нервно около пръста си.
— В такъв случай защо трябва да нося халката? — осмели се да попита тя. — Не разбирам. Какво криеш от мен?
Пол сключи ръце зад гърба си и се залюля напред — назад.
— Очевидно ти дължа едно обяснение. Скъпа моя, пръстенът е само за пред хората. Искам да се престориш, че си моя жена, защото Дейзи Оудъм предпочиташе нещата да бъдат уредени точно по този начин. Когато тя дойде да провери как си, най-добре ще бъде да се престориш, че си женена за мен, защото в противен случай тази жена ще те отведе обратно в „Оудъм“. Повече от сигурно е, че следващият мъж, който те избере, не ще има средствата, които имам аз, за да дойде сестра ти в Австралия. За доброто на Виада трябва изцяло да ми съдействаш.
Заплахата, която Тейла вече усещаше в присъствието на Хатуей, сега се удвои. Той беше от мъжете,
