Мъжът чукна чашата си в тази на Ян и се изсмя пресилено. Прекрасното, доверчиво лице на Хонора плуваше пред очите му, като навяваше спомени за откраднати целувки и прегръдки, които бяха едновременно горчиво-сладостни и болезнени.
— Да… обичам да говоря за тебе — каза той. — Един преуспял ловец — човек, който унищожава злото в зародиш. Какво ще кажеш за това описание, приятелю?
Очите на младия мъж проблеснаха. Той погледна над ръба на чашата си към Ридж, който повдигаше често своята към устните си и пиеше уискито сякаш беше чай. Бездомникът остави шишето си на тезгяха и се извини, когато се оригна леко, после блъсна чашата далеч от себе си, защото знаеше, че е пил достатъчно.
— Току-що се връщам от затвора на Аделаида, където оставих най-опакия човек, който съм срещнал досега в Австралия — каза Ян. Той си припомни как беше причакал това същество зад един ъгъл и как го беше хванал с ласото, сякаш беше животно. Но той в действителност беше нещо по-лошо. Този мъж беше убил поне двайсет невинни човека по черните австралийски пътища. — Отне ми няколко седмици, но, по дяволите, накрая хванах копелето. Прекарах много време в Шубраците — този път Лейвъри продължи раздразнено. — Проклетите престъпници винаги се спасяват с бягство по тези места. И като повечето преследвани животни, те се чувстват по-сигурно, събрани в хайка. Но този път проклетото създание яздеше само, затова ми отне по-дълго време да го хвана. Той струваше две хиляди паунда на правителството. Аз спечелих тези пари, приятелю, до последния шилинг.
— Представям си — кимна Ридж. Той знаеше, че когато Ян преследва някого, винаги го хваща. — Какво мислиш за ежедневните атаки на товарните и пътнически влакове? Нападат всеки трети или четвърти вагон. Животът на никого не е пощаден. Избиват хората, осакатяват ги.
— Да, знам — промърмори младият мъж. — Разбра ли кого обвиняват? Аборигените. Аборигените! Можеш ли да ми обясниш как някой би могъл да достигне до това заключение? С изключение на Хоуки, който е мой спътник, туземците вървят пеша. Те имат суеверен страх от язденето на коне. Тогава как, по дяволите, биха могли те да атакуват железницата? Влакът Оверландърс пътува със закрити вагони. Повечето пътници се движат с покрити коли за преселници. Дявол да го вземе, това са едни огромни, високи платформи, теглени от група млади волове, стигащи понякога до десетина. Аборигените нямат никакъв шанс, ако нападнат нещо толкова масивно. Всъщност, шансовете им са да бъдат премазани до смърт от младите бикове, които теглят тези коли.
— Разбирам това, което казваш — каза Ридж неспокойно и отново отпи от уискито.
— Правителството ме натовари прекалено много с преследване и залавяне на избягали затворници, за да имам възможност да се присъединя към армията и да помагам при опазването на влаковете. Подозирам, че атаките, в по-голямата си част, са дело на избягали затворници, които са се свързали с бандите на престъпниците. Важно е те да бъдат открити и заловени, преди да имат възможност да се включат в тези банди.
— Да, и аз мисля така — съгласи се Ридж, като в гласа му сякаш се промъкна нещо далечно и тържествено.
— Приятелю, казах ти неща, които трябва да обмислиш — засмя се Ян и постави ръка на рамото на мъжа. — Надявам се един ден да те превърна в квалифициран, преуспял ловец. Ти ще изоставиш скитането и ще станеш по-добър човек.
Лейвъри почувства удар от нечий лакът, докато в ляво от него сядаше нов посетител.
— Извинявай! — чу се един младежки глас, който бързо привлече вниманието на Ян и го накара да се обърне и усмихне дяволито.
— Сигурен ли си, че се намираш на подходящо място, синко? — подигра се той, като оглеждаше Кенет Озиър от горе до долу. — Обзалагам се, че мама все още ти бърше носа, нали?
Привикнал на такова дразнене и съзнаващ, че изглежда много по-млад от своите двайсет години, Кенет не обърна внимание на Лейвъри. Той постави една монета на тезгяха и я пързулна към бармана.
— Едно уиски — поръча той равнодушно.
— Синко, сигурен ли си, че не искаш да си поръчаш мляко вместо това? — продължи да се подиграва Ян, но съвсем незлобливо. Той искаше да се поразтовари след седмиците, прекарани в Шубраците. Може би това щеше да му помогне и да не мисли за Тейла. — Но ти не си нищо повече от едно хлапе, което се е пуснало от полите на майка си.
Очите на Кенет се присвиха. Той погледна към мъжа, а израза на лицето му се промени, когато го разпозна.
— Приятелю, мисля че твоята майка не те е възпитала в добри маниери — каза той с провлечен и ядосан глас. — А сега ме остави да си изпия питието на спокойствие или…
Очите на Лейвъри просветнаха заплашително.
— Или какво? — продължаваше да го предизвиква Ян, като се усмихваше леко. — Или ще ме извикаш на дуел?
Ридж сложи ръка на рамото му.
— Не мислиш ли, че това е достатъчно? — прошепна той. После погледна към Кенет. Очите им се срещнаха. — Остави го, Ян. Няма нужда да се започват кавги.
Усмивката на младия мъж изчезна. Той погледна Ридж, а после Кенет.
— Познаваш ли това момче? — попита той, тъй като виждаше нещо в изражението на приятеля си, което го караше да подозира някаква връзка между двамата. Но каква беше тя?
— Да, познавам го — отговори той, а очите му все още бяха вперени в тези на младежа. — Бегло.
Ян отново погледна към Кенет и остана изумен от това, колко бързо беше изпил уискито си и беше изчезнал.
Лейвъри се опитваше да разбере нещо за момчето от Ридж, но един мек глас зад гърба му накара сърцето му да подскочи. Той се обърна светкавично и видя лице, което беше силно и безвкусно гримирано, но все пак не чак толкова плътно, за да скрие остатъка от невинност, която все още светеше във виолетовите очи. Ян огледа младата жена от горе до долу, докато тя съвсем смело му се предлагаше, като го гледаше със съблазнителен поглед и ръцете и блуждаеха като спряха там, където бедрата му се събираха. Кръвта се покачи към лицето му, докато тя притискаше интимните му части през кожените му бричове. Там, където жената толкова умело го потупваше, сякаш се запали огън, който се разнасяше по тялото му.
— Добър ден, скъпи — мъркаше Беатрис весело. — Не съм те виждала известно време, Ян. Болен ли беше? Или беше в Шубраците да преследваш мръсни стари „боклуци“?
Младият мъж не искаше тя да разбере, че пръстите й го възбуждаха. Не искаше да попадне в леглото й както последния път, когато беше пристигнал в Аделаида, след дълъг период, прекаран в Шубраците. Мислите му бяха преизпълнени с Тейла и с това колко невинна и колко сладка беше тя все още.
Стомахът му сякаш се преобърна, когато погледна надолу към Беатрис. Преди време тя беше също толкова невинна, колкото момичето от кораба, а колко много се беше променила сега! Австралия беше направила това с нея. Изхранваше се като проституираше, предлагайки на всеки мъж, който имаше достатъчно пари, да заплати за услугите й. Беше се превърнала в една от най-скъпо платените проститутки в Аделаида.
— Е, скъпи? — попита Беатрис, като бавно се приближаваше все по-близо към Ян, така че той да види пищните гърди, които тя предлагаше. Роклята й, обсипана с червени пайети, беше толкова дълбоко изрязана, че зърната на гърдите й бяха почти изцяло извадени на показ.
Жената вдигна единия си крак върху този на Ян, като по този начин разкри, че не носи никакво бельо под оскъдната си, къса рокля. Черните й чорапи бяха закачени на съблазнителен, черен колан за жартиери.
Тя протегна ръка към косата на Лейвъри и прекара пръстите през червеникаво-златистите му кичури.
— Ян, няма ли да платиш за мушване? — попита Беатрис и нацупи долната си устна. — Доста време мина. Липсваше ми. Аз не ти ли липсвах поне мъничко? Няма ли да ме заведеш във фантастичното си жилище за едно мушване, както миналия път? Ще направя така, че да си струва.
Той ясно осъзнаваше, че красавицата продължава да му въздейства. Доста време беше изтекло, откакто за последен път беше намерил удовлетворение в обятията на жена. Въпреки това, не можеше да спре потока от мисли, който непрекъснато се носеше към Тейла и нейната сладка, невинна хубост. Момичето
