бира.
Ян измъкна няколко монети от джоба си и ги пързулна по хлъзгавия тезгях.
— Е? Как вървят нещата? — настояваше Ридж, като допря чашата до устните си, за да отпие голяма глътка уиски. — Бил си за известно време в Шубраците, както чувам.
— Аха! За доста време — отговори Ян, а очите му издаваха, че е развеселен. Той оглеждаше приятеля си от горе до долу. — А ти? Изглежда при теб нищо не се е променило. Все още се скиташ, нали?
Мъжът се захили, като остави своята празна чаша на бара.
— Още едно от същото, барман! — извика, докато търсеше по джобовете си два шилинга за уискито. Той тупна парите върху бара, после кимна, като срещна въпросителния, втренчен поглед на Ян. Опитваше се да прикрие погледа си, за да не се забележи лъжата, която щеше да изрече.
— Да, правя същото, както последния път, когато ме видя. Това е, което искам, приятелю. Няма никаква полза от идеята ти да променяш живота ми.
Ридж погледна встрани, като се мъчеше да скрие своето смущение от питащия поглед на Ян.
— Получаваш това, което ти се предлага в момента. Аз нямам нужда от вълнения. Предпочитам лесния живот. Така съществуваш по-дълго.
Лейвъри кимна, за да благодари на собственика за жалбата бира, която сложиха пред него на бара. Той отпи една глътка, като продължаваше да гледа мълчаливо приятеля си. Имаше чувството, че нещо е променено в неговото поведение днес. Усещаше някаква неловкост. Гарваново-черната коса на Ридж падаше свободно надолу по раменете, а зелените му очи бяха някак странни, приличаха на пронизващи процепи върху тясното лице, станало златисто-бронзово на слънцето. Той носеше свободно яке и панталони от кожа на кенгуру, а ботушите му стигаха до коленете. Беше винаги в движение, необвързан пътешественик, скитник — нямаше дом.
Женски смях отвлече мислите на Ян от приятеля му и го върна отново към скъпоценните мигове с Тейла Дрейк.
Той преглътна още една глътка бира. Опитваше се да я прокуди от ума си, но напразно. Тя вече бе станала част от него, с която никога не ще може да се раздели.
На каква ли участ я бе обрекъл, като я изостави?
Ян започна да се измъчва, когато прецени, че Тейла има само две възможности — да си намери работа или да се ожени за някой безскрупулен негодник. Австралия, и особено Аделаида, бяха пълни с такива мошеници, в чиито джобове имаше достатъчно злато, за да платят за една невинна девойка, а после да се отнасят с нея както намерят за добре!
Младият мъж постави халбата на тезгяха и забарабани с пръсти по него. Опитваше се да се пребори с желанието да напусне кръчмата и да я потърси.
Но той не искаше да е обременен с жена!
Някога, в бъдеще — да, но, по дяволите, не сега!
— Ян? — Ридж прекъсна тревожните му мисли, като го гледаше настойчиво. — Какво мислиш за продължаващите нападения над аборигените? Носят се слухове, че отвлечените жени се продават на нелегалния пазар за роби. Повечето хора казват, че избягалите затворници са тези, които ги похищават. Копелета. Някои от робите са момичета само на десет или единадесет години. Чувал съм разкази, как са ги отвеждали от техните лагери, след като вече били премазали главите на мъжете им с прикладите на мускетите си. Твоят приятел туземеца говорил ли е за някакви вълнения в неговото село?
— Хоуки? — Ян въртеше в ръце чашата си с бира, пързаляйки я напред-назад по мокрия тезгях. — Не вярвам да си чул.
— Какво? — учуди си Ридж. Той се оригна, докато бършеше уста с опакото на ръката си.
— Жената на аборигена е била отвлечена и убита. Дъщеря му също липсва — обясни Лейвъри с нисък, разтревожен глас.
— Хонора липсва? — попита Ридж пребледнял, като пое въздух. — Но това е наистина ужасно! — Със стисната челюст той си поръча още едно уиски.
— Чувствам се виновен! — каза Ян.
— Защо? — мъжът подхвърли още няколко монети на тезгяха. — Ти беше като изпратен от бога за Хоуки и неговите хора. Направил си повече за аборигените, отколкото всеки друг, за когото съм чувал. Беше техен защитник. Никой друг не се е застъпвал за тях толкова, колкото теб.
— Това е вярно. И все пак, ако не бях наел туземеца за свой помощник-съгледвач, той щеше да е при своите и нямаше да отвлекат жена му и дъщеря му — обясни Ян намръщено, като гледаше надолу в бирата си. — Но ако си в този бизнес, в който съм аз, добрият съгледвач е от изключителна важност. Хоуки може да проследи дори диря, оставена от сянката на човек, и да усети дъха му от две мили разстояние. Благодарение на него аз си спечелих репутацията на преуспял ловец. Ние двамата винаги поделяме спечеленото.
— Ян, този абориген е повече от обикновен съгледвач за тебе и ти го знаеш — каза Ридж, като постави дружески ръка на силните рамена на младия мъж. — Той ти е приятел. Другар.
— Вярно — съгласи се Ян. — Ти се опитваш да ме накараш да се чувствам по-добре, но аз знам, че приятелството му с мен е причината да загуби жена си и дъщеря си.
— Знаеш какви са чувствата ми към Хонора — каза намръщено Ридж с глух глас. — Щях да съм се оженил за нея отдавна. Можех да я направя щастлива. — Той нервно прокара дълги, тънки пръсти през черната си сплъстена коса. — Но, по дяволите, аз не съм по-различен от тебе. Тогава не исках да поема отговорността да имам съпруга. Не знам. Какво, по дяволите, трябва да направя, Ян? Какво?
— Просто продължавай да се надяваш, че девойката е още жива. Може би ще имаш и друг шанс да се ожениш за нея някой ден. И, за бога, приятелю, тогава свържи съдбата си с нея. Време е вече да поемеш отговорност за нещо по-различно от собствената си кожа.
Ридж го погледна с неуверен поглед, в който се четеше болка. После отпи още от уискито.
Образът на Тейла отново се появи в мислите на Ян. Това, което каза на приятеля си, се отнасяше и за него. Той трябваше да я забрави. По дяволите, трябваше! Това, че я беше спасил от акулата, не означаваше, че е орисан да бъде завинаги неин защитник. Ян се бореше с чувството си. Насилваше се да съсредоточи мислите си върху Хоуки. Връщаше се към деня, когато за пръв път беше срещнал своя тъмнокож приятел абориген…
Беше един от онези адски горещи дни в Шубраците, когато човек се чувстваше така, сякаш слънцето щеше да стопи мозъка му. Някъде напред, наблизо, от другата страна на дърветата, Ян беше чул звук, който съпровождаше зверствата на кучетата динго по време на атака, а после до него достигнаха виковете на ранен човек. Яхнал бързо своя черен жребец, Лейвъри беше отишъл да спасява Хоуки с извадена карабина, като стреляше непрекъснато. Кучетата динго, които не бяха убити, се разбягаха, лаейки.
Туземецът все още носеше раните от тази атака, но предаността му към Ян оттогава насетне беше непоклатима. Станал бе постоянен спътник на своя спасител.
Наскоро съпругата на Хоуки беше намерена заровена в един плитък гроб, а тялото й беше осакатено. Дъщеря му Хонора беше отвлечена…
— По дяволите тези, които са го направили — изръмжа Ян. — Ако не едно, то нещо друго ще подтикне аборигените към печал и терор. Наближава сезонът, когато лебедите снасят яйцата си. Знаеш колко важно е това за тях. Те се боят да започнат своето пътуване към морето. На празника се събират яйца. Сега туземците се страхуват да не бъдат нападнати от престъпници или от тези, които причиняват проблемите им напоследък.
Приятелю, аборигените са имали право да нарекат пътешествениците „бели духове“, когато те за пръв път са стъпили на австралийския бряг — обясни Ридж, тъй като знаеше какво са преживяли местните жители на Австралия.
В първите дни от своето скиталчество, когато беше истински бродяга, той беше видял много. Дори Ян нямаше представа за събитията тогава.
— Белите хора бързо запалиха искрата на тайнствеността, подозрението и страха у местните — продължи Ридж с мрачно лице.
Лейвъри повдигна халбата си с бира, която бармана беше напълнил отново, и се обърна към приятеля си.
— Пий, и нека да говорим за други неща.
