Тейла беше разочарована, че Дейзи е заминала без нея.
— Но аз си мислех, че някакъв човек е дошъл за мене! Нетърпелива съм да го видя.
Айва въздъхна и хвана една от ръцете на девойката.
— Не бъди толкова нетърпелива да напускаш „Оудъм“ — посъветва я тя, докато я извеждаше от стаята и тръгнаха надолу по дългия празен коридор към миризмата, която се носеше откъм кухнята. — Бих избрала да живея тук всеки божи ден, пред възможността да живея с…
Момичето изведнъж млъкна и погледна към Тейла. Тя почти беше нарушила едно от най-строгите правила, които Дейзи Оудъм беше наложила на всички, които работеха за нея. Те никога не трябваше да обсъждат мъжете — клиенти с която и да било от жените, които чакаха да бъдат избрани. Днешният ден не беше изключение. Това можеше да й струва работата.
А тя нямаше къде другаде да отиде.
— Какво каза? — попита Тейла. — Би избрала да живееш тук пред това, да живееш с кого?
Айва заведе девойката в кухнята, като не обръщаше вече внимание на въпросите й. Тя посочи една небоядисана маса, където бяха натрупани червен лук и картофи на високи купчинки, а пресни обелки от картофи лежаха до един мръсен нож.
— Тази маса ще свърши работа — каза тя, като изтика настрани картофените обелки и премести един стол до масата. — Настанявай се, докато ти сипя супа.
Младата жена се отпусна на един стол и залитна, докато единият крак, който беше по-къс, достигне пода. Тя оправи стола да стои стабилно и огледа стаята. Беше много мизерно. Нямаше никакви пердета на високите, мръсни прозорци в далечния край на кухнята. На пода бяха наредени дървени дъски с големи разстояния между тях, които разкриваха земята. Голяма изкорубена печка се намираше на няколко стъпки от Тейла, нажежена от силния огън в нея. Момичето се потеше от горещината.
Няколко огромни съда стояха на печката и от тях се носеше апетитна миризма. Младата жена нетърпеливо гледаше как Айва потопи дървен черпак в една от тенджерите и започна да й сипва супа. Засега тя нямаше да мисли за това, кой беше пожелал да я види. Беше сигурна, че не е Ян Лейвъри. Реакцията на гърбавото момиче при нейния въпрос не беше такава, каквато би предизвикал един красив мъж.
Не. Не беше той. Но кой?
Дейзи приглади няколко свободни кичура от косата си към кока на върха на главата си и бавно заобиколи Пол Хатуей, като го оглеждаше внимателно. Беше си имала работа с него много пъти.
— Господин Хатуей, обяснете ми още веднъж изчезването на жените, които вземахте от „Оудъм“, за да работят във вашата овцевъдна ферма — тя млъкна, като го провокираше с втренчения си поглед. — Много от тях са потънали вдън земя, без изобщо да се чуе нещо за тях отново. Как обяснявате това?
Пол нервно се окашля. Той се залюля напред назад, като се прехвърляше от пръсти на пети, а ръцете му бяха стиснати здраво зад гърба му.
— Както съм казвал много пъти и преди — започна той с дрезгав глас — причината е в аборигените. Те са виновни за липсващите жени със сигурност, макар все още да не е намерено никакво доказателство. Знаете, че много жени-аборигени са отвличани от бели разбойници.
— Да, знам, че това е възможно — каза Дейзи, като замислено се потупваше по брадичката. — И все пак, моята репутация е заложена тук, господин Хатуей. Ако изчезнат още жени, които съм поверила на клиенти, аз ще загубя цялото доверие и с това съществуването на дома „Оудъм“ ще бъде застрашено.
Пол положи нежно ръце на раменете на Дейзи и погледна надолу към нея с непринудена усмивка.
— Повярвай ми — каза той с утешителен глас. — Дай ми още един шанс и този път ще ти докажа колко сериозни са намеренията ми. Аз дори ще се оженя за Тейла, вместо да я правя слугиня в овцевъдната си ферма. И нека само някой се опита да отвлече жената, която съм направил своя съпруга!
Този човек никога преди не беше обещавал нещо, дори близко до предложение за брак, на предложените му момичета. Дейзи отстъпи назад, като в очите й се четеше изненада.
И все пак думите му звучаха достатъчно искрено.
Като го оглеждаше отново от горе до долу, жената прецени ситуацията. О, но не демонстрираше ли той винаги такива изискани маниери и не носеше ли винаги такива хубави дрехи, макар да беше пълен и чертите на лицето му да бяха безинтересни? Имаше мустаци, които му стояха добре, а тъмната му коса беше идеално сресана и достигаше до яката на ризата му. Ъгловатото му лице и очилата с метални рамки допълваха неговата изтънченост и доказваха, че е образован мъж. С всички тези качества той изглеждаше най- искрения и най-заслужаващ доверие човек на земята. Господарката на „Оудъм“ не можеше да се въздържи да не му даде още един шанс.
— Ще позволя на Тейла да тръгне с теб, но този път искам да подпишем договор, в който ще обещаеш не само да се отнасяш честно към нея, но и че ще се погрижиш тя да бъде защитена от тези, които биха могли да я отвлекат — каза жената, а думите й бяха бавни и премерени. — В това споразумение трябва да се включи и правото ми да идвам в твоята овцевъдна ферма от време на време, за да проверявам как е момичето. — Дейзи издаде брадичката си напред. — Само при тези условия ще позволя на това мило същество да тръгне с теб, господин Хатуей.
Пол нервно раздвижи крака. Той намести очилата си по-нагоре, над гърбицата на носа си, доволен, че рамката им скриваше тика на лявата му буза, който се появяваше винаги, когато се ядоса. Не обичаше някой да му налага условия, особено тази жена, която беше заплаха за неговата лична свобода. Искането й да идва в неговата овцевъдна ферма на оглед — това вече беше прекалено!
И все пак Хатуей знаеше, че няма избор, ако искаше Тейла. А той я желаеше по много причини.
— Не обичам договори от никакъв род и в повечето случаи отказвам да се занимавам с такива — промърмори Пол. — Но ако това е необходимо, за да взема момичето със себе си, дай ми проклетите книжа и то бързо. Трябва вече да тръгвам. И без друго прекарах прекалено много време в Аделаида.
Дейзи отиде до бюрото си и взе лист хартия. После потопи пачето перо в мастилото.
— Ето тук — посочи тя мястото с кимване на глава. — Просто постави името си на най-долния ред, сложи датата и младата жена ще бъде твоя.
— С удоволствие, госпожо — каза Пол, като се усмихваше под мустак, докато пишеше името си върху договора.
Когато чу приближаването на стъпки, той сложи перото настрани и бавно се обърна. Сърцето му сякаш прескочи един удар и той трябваше с усилие да укроти желанието, което изпита, когато видя колко невероятно хубава беше Тейла сега. Тя вече не беше прогизнала от водата, а беше облечена в спретната памучна рокля, обточена с набрана дантела. Кестенявата й коса се спускаше като буйна река по раменете и гърба й. Лицето на момичето, излъчващо невинност, беше лице на ангел. Как би могъл той да желае нещо друго, освен да се отнася добре с нея? Как?
— Тейла, бих желала да ти представя господин Пол Хатуей — Дейзи нежно побутна девойката по-близо към мъжа. — Той е дошъл да те вземе със себе си в овцевъдната си ферма. Скъпа, той ти предлага ръката си за брак.
Колебаещото се момиче пристъпи още една крачка по-близо до Пол. То беше поласкана от вестта за предстояща женитба с един непознат, който изобщо не зарадва очите й. Знаеше, че би трябвало да се чувства развълнувана и доволна от това, че беше избрана толкова бързо сред многото момичета, които бяха пристигнали днес в Аделаида. Но тя не можеше да потисне усещането за разочарование, че не Ян Лейвъри, а този човек й правеше предложението.
Но в действителност, младата жена нямаше друг избор, освен да приеме. Мъжът, който я беше спасил, не желаеше да се обвързва с нея. Той изглеждаше от този тип неспокойни хора, които най-вероятно никога не ще имат собствен дом, в който да заведат жена. Повече от сигурно беше, че Ян прекарваше по-голямата част от времето си в копаене на злато, с надеждата един ден да направи големия удар. Но той, подобно на много други, никога нямаше да успее да го направи.
Тейла трябваше да мисли и за благополучието на сестра си. Винаги, когато мислеше за своето собствено бъдеще, тя се опитваше да включи в него и Виада. Беше я оставила с надеждата, че и тя ще пристигне по-късно в Австралия при нея. Момичето искаше да включи и сестра си в днешната сделка.
Мислите й се върнаха отново към деня на тъжното сбогуване в Англия. Виада, която беше на девет години, мила и уязвима, се беше вкопчила отчаяно в нея.
