— Моля те, вземи ме със себе си, Тейла — плачеше тя. — Ние никога не сме били отделени една от друга. Защо трябва да се разделяме сега?
Девойката стискаше здраво момиченцето в прегръдките си, защото не беше сигурна дали някога ще има възможността да я види отново.
— Най-добре е ти да останеш с чичо Джеръми, докато аз мога да те взема при мен — с мъка младата жена успя да задуши едно ридание. — Когато успея да си намеря работа в Австралия, — ще те взема, мила. Знаеш, че ще го направя.
Виада се отдели от прегръдката на Тейла и тъжно погледна към нея.
— Но какво ще стане, ако не намериш работа там? — проплака тя. — Ще бъдем разделени завинаги.
Девойката нежно докосна бузата на сестра си. Вгледа се в нея и сякаш видя едно отражение на самата себе си, когато беше на девет години — същата сплетена коса, същите доверчиви сини очи.
— Австралия е страната на надеждата — промълви тя. — Ще си намеря работа! Ще си намеря! — И още веднъж прегърна момиченцето: — Виада, знай, че никога не ще се разделим отново, когато веднъж успея да те взема при себе си. Вярвай ми, сестричке. Вярвай ми…
Тейла беше таила у себе си обещанието, дадено при тръгването й от Англия, през целия път до Австралия. Тя и сега се придържаше към него, сякаш момиченцето беше там и гледаше доверчиво към нея…
— Господине? Дейзи? Високо ценя любезното предложение, което ми беше направено — младата жена поглеждаше ту единия, ту другия. — Но не само себе си трябва да имам предвид, когато давам окончателен отговор на представената ми възможност за женитба.
Господарката на „Оудъм“ вдигна вежда:
— Но, скъпа моя, за какво говориш? Ти каза, че си пристигнала от Англия сама.
— Да, госпожо — потвърди Тейла, като преглътна с усилие. — Сестра ми остана в Англия и аз се надявах, че няма да е за дълго. Тя живее при чичо ни Джеръми. Моите планове бяха да си намеря работа, а след това да я взема при себе си. — Младата жена погледна Пол право в очите. — Ако вземете мен, трябва да вземете и Виада.
Нейното изявление беше накарало мустаците на мъжа да потреперят над устната му, докато той бавно й се усмихна. Тя беше стъписана. Внезапно й се беше сторил толкова зловещ! Толкова… толкова зъл! А освен това си спомняше и реакцията на Айва към този човек! Тя не бе пожелала да е напълно откровена с Тейла. Защо? Имаше ли нещо, което девойката трябваше да знае за него? Какво можеше да бъде то?
И все пак Дейзи се беше съгласила Тейла да тръгне с този мъж, дори да се ожени за него. Сигурно всичко при Пол беше съвсем както трябва! Навярно момичето просто си измисляше разни неща. След смъртта на нейните родители тя се беше научила да не се доверява толкова лесно и въпреки това усещаше, че започва да става прекалено неуверена, когато ставаше дума за нейното благополучие.
— Сестра? — каза Пол, като засука края на мустака си между палеца и показалеца. Очите му светнаха. — Не виждам никакъв проблем в това. Скъпа моя Тейла, ако ти се ожениш за мен, аз ще се погрижа за пристигането на малката в Австралия съвсем скоро.
Момичето се усмихна, като съзнаваше, че не би могла да поиска повече от това. Мимолетният спомен за Ян Лейвъри вълнуваше душата й някъде дълбоко в нея, но тя трябваше да отпъди от ума си мислите за него.
Необходимо беше да се омъжи за Пол Хатуей.
Дейзи сграбчи Тейла и я притисна в обятията си.
— Ще дойда да видя как вървят нещата при теб съвсем скоро — обеща тя. — Бъди щастлива, скъпа.
Девойката плъзна ръце и обхвана заоблената талия на Дейзи, като отвърна на прегръдката й.
— Ще се опитам — прошепна тя, като гледаше към Пол през рамото на жената. Тя усети как в нея се зараждаше едно безпокойство, когато видя как приятелската усмивка на мъжа се е сменила с една студена намръщена гримаса, докато той гледаше джобния си часовник.
— Време е да тръгваме — Хатуей пъхна обратно часовника в джоба на жилетката си. Той протегна ръка към младата жена и я хвана за лакътя. — Хайде, Тейла. Имаме доста път.
Момичето се усмихна през рамо за сбогом на Дейзи, докато излизаше. Беше заведена до една пътническа кола, пазена от няколко мъже. Тя почувства неудобство от присъствието им. Погледна Пол въпросително, когато й помагаше да се качи в колата.
— Тези хора са мои работници. Те ме предпазват от атаките на престъпниците и на аборигените, когато пътувам до града — обясни той, докато заобикаляше колата, за да отиде на мястото на водача. Мъжът седна до Тейла и се протегна да хване юздите. — Моята овцевъдна ферма е на два часа път с кола от Аделаида. Имотът ми се намира край реката Мърей. Ако човек премине през реката, ще навлезе е Шубраците. Някой наричат тези места пустош. Някой ги наричат храсталак.
Тейла повдигна рамене. Беше чувала за златните полета, за престъпниците, за аборигените. Доволна беше, че ще бъде защитена от всички тях, точно както Лейвъри я беше защитил от акулата.
С ъгъла на очите си момичето оглеждаше за Ян. Сърцето й подскочи, когато го видя да влиза в една кръчма. Погледът й се премести на аборигена, който беше все още на своя кон, пред сградата. Учудваше я приятелството между туземеца и мъжа, който я беше спасил. Странно бе да се види черен и бял да яздят заедно.
Младата жена погледна към „Оудъм“. Дейзи беше влязла в къщата, но Айва стоеше до вътрешната страна на вратата и тъжно се взираше в нея. Тейла вдигна ръка и помаха за довиждане. Усмихна се, щом гърбавото момиче отвърна на поздрава й.
Когато колелата на каруцата започнаха да се търкалят по изровените мръсни улици към края на града, младата жена се заслуша в обясненията на Пол за овцевъдната ферма.
Той също беше дошъл от Англия и си бе избрал участък земя край реката Мърей, където отглеждаше овце и едър добитък. Оттогава, заедно с много наемни работници, Хатуей беше чистил, поставял огради и отглеждал своите стада от едър добитък, както и овце, с руна от гъста мериносова вълна.
— Дойдох в Австралия с осемстотин овце и петстотин говеда, но за осем години стоката ми намаля наполовина — каза Пол със студенина в гласа си. — Причината са аборигените. Според тях, след като белите могат да убиват кенгура, които им принадлежат, те също могат да погубват животните от стадата. Напоследък стигнаха дотам, че започнаха да убиват говедата и овцете ми просто за удоволствие. Сега обаче никой от тях не се осмелява да приближи имота ми.
Пол се умълча. Тейла усещаше кипящата му омраза. Тя отново почувства страх от мъжа, който скоро щеше да бъде неин съпруг.
ГЛАВА ТРЕТА
Ян лениво влезе в кръчмата, място, изпълнено с плътен дим и шум, където въздухът сякаш тежеше от миризмата на разлята бира и уиски. Той се придвижваше към бара покрай масите, където нощните игри на покер все още продължаваха, и се усмихваше на някои от играчите, като мълчаливо кимаше с глава за поздрав. Наведе се ниско, така че да не удари главата си в това, което беше останало от полилея, който висеше в средата на стаята. Редовните посетители обичаха да го използват за мишена, на която се упражняваха, затова късове и парчета от него липсваха, отнесени при стрелбата. Таванът над полилея беше надупчен от куршумите.
Ян мина покрай пианиста, който изпълваше стаята със звуците на някаква музика, премесена с крясъци за още уиски. Той пристъпи към Сара, като приятелски и добросърдечно потупа по гърба седящия там мъж.
— Добър ден, Ридж. Как вървят нещата, приятелю?
Ридж Уагнер отпи от чашата с уиски, после я сложи на тезгяха, избърса устни с опакото на ръката си и се обърна към Ян.
— Както винаги — изсмя се той дрезгаво. — А ти как си? Младият златотърсач седна на едно столче и махна с ръка към бармана.
— Донеси ми каквото пие моят приятел — провикна се той през шума. — Не, реших друго, дай ми халба
