честен с Тейла, особено за това, как бе станал толкова богат.
ГЛАВА ШЕСТНАДЕСЕТА
Като я привлече към себе си, Ян започна да говори тихо:
— Смятах да ти кажа всичко след време, след като те убедя да напуснеш Пол.
Той я погледна и очите й — кристално сини и блестящи — отвърнаха на погледа му.
— Обичам те, скъпа. Не искам нищо друго, освен да споделя живота си с тебе. Всеки ден от настоящето и бъдещето. Въпреки че още не си ми обещала нищо, аз ще ти обясня как съм придобил всичко това, докато други в Австралия нямат нищо — изрече той и постави нежно ръце на раменете й.
— Като ловец на богатство ли си спечелил всичко? — попита Тейла с внезапно притихнал глас.
— Ако това е така, обичта ти към мене щеше ли да намалее? — отвърна на въпроса с въпрос Ян.
Тейла замълча няколко секунди, докато осъзнае чутото, и като преглътна мъчително, най-сетне промълви:
— Никога не бих могла да те обичам по-малко. Дори и ако чуя нещо, което би могло да ми е неприятно.
— Не се тревожи, скъпа — успокои я Ян и по лицето му се разля усмивка. — Не съм спечелил всичко това като ловец на богатство. Всичко е наследено — всяко пени, всяка миля от имението, къщата и всяка вещ в нея.
— Наследство!? Баща ти е бил богат? — възкликна Тейла учудено и усети, че я залива вълна на облекчение, защото, макар че една част от нея се възхищаваше от Ян заради смелостта му да защитава коренните жители на Австралия, а друга част от нея се ужасяваше от мисълта, че всичко, което той притежава, е изцапано с кръвта на жертвите му.
Сега тя въздъхна облекчено, обхождайки с поглед луксозно обзаведената стая. Обстановката беше толкова изискана!
Прегърнати, Ян и Тейла се разположиха на изящно кадифено канапе пред камината, която хвърляше приятна топлина наоколо. Ян я погледна в очите и каза:
— Не, всъщност не. Не съм наследил нищо от истинския си баща. Всичко, което виждаш, е от моя втори баща. Мама и аз имаме еднакви права върху имението — каза приглушено Ян и продължи: — Виждаш ли, Тейла, въпреки че майка ми би трябвало да наследи всичко от втория ми баща, той до смъртта си не повярва, че тя ще може да се справи с управлението на имота. Причината, заради която половината от имението е моя собственост, е желанието му да бъде спокоен, че всичко ще остане в сигурни ръце. Доведеният ми баща бе човек, който мислеше, че… как да ти кажа… да, точно така. Преди малко ти ме обвини, че съм те мислил за безмозъчна глупачка. Е, баща ми точно така се изказваше за всички жени. Казваше, че те са добри само за едно нещо…
Той замлъкна за секунда и Тейла му се усмихна неловко.
Сега, след като Ян бе започнал да говори за миналото си, изглеждаше, че нищо не може да го спре. Тя го слушаше, радостна че й се доверява, че споделя най-съкровените си тайни с нея. Това доказваше колко много наистина я обича и цени той.
За момент тя си помисли за Пол Хатуей. Мразеше го дори повече отколкото преди, тъй като сега, освен всичко друго, той искаше да й попречи да бъде щастлива, да сподели живота си с човека, за когото бе мечтала и когото бе търсила цял живот.
Тя тръсна глава да прогони неприятните мисли и отново се заслуша в думите на Ян. Чувстваше гнева му, несбъднатите желания, решителността — всичко.
Ян стана от канапето, приближи се до огъня и протегна ръце. В гласа му се долавяше силен, но контролиран гняв.
— Не мислех да приема наследството, което ми остави доведеният ми баща, тъй като то бе придобито чрез кръв и насилие. Много аборигени са заплатили с живота си, докато е била изградена тази огромна империя. Така че тук идвам рядко, но майка ми и прислужниците живеят постоянно в имението. На мен не ми допада такъв живот. Аз съм избрал волния и опасен живот на ловец на богатства пред този на богат земевладелец.
— Баща ти е направил това?! — попита недоумяващо Тейла, стана от дивана и се приближи към Ян. — Скъпи, това трябва да се е случило, преди майка ти да го срещне и да се омъжи за него, тъй като по всичко личи, че тя обича аборигените. Хонора ме доведе тук, без да се колебае дори и за миг, и майка ти бе човекът, който я посрещна и прие — и като хвана долната си устна, замислено продължи: — Сигурна съм, че майка ти бе жената, с която Хонора говореше, докато аз лежах в полусъзнание в тази стая и гласовете им ми се сториха толкова мили и дружелюбни. Права ли съм, Ян?
— Разбира се, че си права — отвърна той, като й се усмихна. — Когато мама го срещна, той вече бе натрупал богатствата си. Тя нямаше представа как е забогатял, иначе никога нямаше да се омъжи за него. — Като погледна през рамо навън, където бурята все още вилнееше, той продължи: — Когато се запозна с него, той изглеждаше толкова благороден, че тя не би могла да се усъмни в почтеността му. Мама и аз никога не бихме повярвали, че този човек има и друго лице — жестоко и алчно. Хоуки бе причината да науча това. Той и хората му ми разказаха цялата история. Всяка мръсна и отблъскваща подробност. — Внезапно Ян се обърна и се втренчи в пламъците. Когато отново проговори, в гласа му вече нямаше предишния гняв. — Слава богу, майка ми никога не научи за неговите престъпления. Скоро след като се ожениха и тя тръгна с него към Австралия, той се разболя твърде тежко, за да е в състояние да причинява злини на аборигените. Остатъка от живота си прекара на легло, а мама се грижеше за него като за безпомощно пеленаче.
— Говориш за майка си с такава любов! — каза нежно Тейла. — Чудесно е, когато един син обича толкова много майка си. Това показва, че има щедро и отзивчиво сърце.
— В сърцето на този мъж има място за две жени — отвърна Ян, като я прегърна. — Скъпа моя, ти и майка ми сте две същества, които най-много обичам на земята.
Неочаквано някой леко почука на вратата. Ян и Тейла бързо се отдръпнаха един от друг, като извърнаха глави към вратата.
— Кой е? — извика Ян, докато нахлуваше раираната си риза. През това време Тейла набързо навлече робата си, завърза я отпред и прокара пръсти през косата си. Когато свърши и отново погледна към Ян, лицето й бе поруменяло.
— Ян, аз съм — майка ти — каза Дона през затворената врата. — Всичко наред ли е? Вратата е заключена и се питам дали Тейла не се нуждае от нещо.
Успокоен, Ян целуна Тейла и се отправи към вратата. Усмихнат, той я отвори и като прегърна майка си, я покани да влезе. Очите на Тейла се разшириха от учудване, когато видя пред себе си една изящна дама в началото на петдесетте. Лицето й беше младежко красиво и само едва забележими бръчки по челото и слепоочията издаваха възрастта й. Няколко сиви кичура прошарваха златистата й коса, която падаше свободно върху раменете й, прихваната с красива диадема. Изящната й фигура бе обгърната от мека копринена рокля, а на ушите и шията й блестяха диаманти. Тейла забеляза, че ноктите й са дълги, а маникюрът — съвършен, Чертите на лицето й бяха прекрасно изваяни. Във външността й имаше толкова много неща, които напомняха за Ян, че Тейла почувства как я залива обич към тази жена.
Дона се приближи към нея и внимателно вдигна ръката й. След като се увери, че раната е почти излекувана, тя въздъхна радостно:
— Скъпа моя, виждам, че Хонора е сътворила още едно от чудесата си. — След като докосна и челото на Тейла, тя продължи: — Виждам, че вече си почти здрава. Ръката ти е наред, а и нямаш температура. Ти си щастливка. Наистина си щастливка — изрече Дона тежко, приближи се към Ян и го хвана за ръката. Поглеждайки го с гордост, тя го попита съвсем откровено: — А сега, синко, ще ми кажеш ли най-после какви са чувствата ти към тази млада дама? Очевидно е, че между вас има нещо повече от обикновено приятелство. — Като погледна към Тейла, тя продължи: — Млада госпожо, Хонора ми каза, че сте омъжена за Пол Хатуей. Въпреки това, аз виждам начина, по който гледате Ян. Защо? Обяснете ми!
Тейла хвърли бърз поглед към Ян. Все още не им беше казала всичко за себе си. Дори и това, че всъщност не бе омъжена за Пол. Тя отвори уста, за да им каже всичко, но се поколеба за момент и Ян я изпревари. Пристъпи към нея, прегърна я и каза:
