Пет за четири

Дуги вървеше като зашеметен от човек на човек.

— Трябва да пласирам всичко — обясняваше той. — Пускам кепенците.

Тук беше и Откаченяка.

— Кажи ми, маце, това живот ли е? — взе да си скубе косите той. — Човекът си има бизнес. И трябва да си го гледа, нали така? Какво стана с гражданските му права? Е, шитнал крадена кола на някаква пикла. Чудо голямо! Всички допускаме грешки, нали така?

— Който сгази лука, си тегли последиците — отсъди философски Газара, както държеше цяла връзка дънки „Левис“. — Колко им искаш, Дуги?

Дръпнах Газара настрани.

— Трябва да поговорим за Рейнджъра.

— Алън Барне го търси под дърво и камък — оповести Газара.

— А освен видеозаписа разполага ли с друго срещу него?

— Нямам представа. Не съм в течение. Всички мълчат като гроб. Никой не иска да мъти водата на Рейнджъра.

— А Барне издирва ли и други заподозрени?

— Поне аз не знам. Но нали ти казах вече, не съм в течение.

На улицата, точно където беше забранено, спря полицейски автомобил, от който слязоха две униформени ченгета.

— Чух, че тук имало тотална разпродажба — рече единият, след като влязоха. — Тостери останаха ли?

Извадих от касата две флакончета парфюм и дадох на Дуги десетачка.

— Какво ще правиш сега?

— И аз се чудя. Направо съм сломен — оплака се той. — Не ми върви, и туйто. Някои хора си се раждат без късмет.

— Горе главата, мой човек — зае се да го утешава Откаченяка. — Все ще изскочи нещо. Виж ме мен. Оставил съм се на течението, където ме отнесе.

— Лошото е, че мен ме отнася в затвора! — завайка се пак Дуги.

— Ти оглуша ли бе, човек. Все ще изскочи нещо — заповтаря пак Откаченяка. — Пък и да идеш в дранголника, чудо голямо! Там няма да имаш грижа за нищо. И храната ти храна, и наемът ти платен. Дори ти поправят зъбите безплатно. Пак си е работа, мой човек. Само не ми казвай, че не искаш да ти оправят зъбите безплатно.

Всички се извърнахме към Откаченяка — имаше право човекът.

Заобиколих къщата и надзърнах отзад, но баба и Луиз Грибър ги нямаше. Сбогувах се с Газара и тръгнах през тарапаната към изхода.

— Много мило от твоя страна, че подкрепяш Дуги — рече ми на изпроводяк Откаченяка. — Шапка ти свалям.

— Само исках да си взема от „Долче вита“ — възразих аз.

Кадилака вече го нямаше отвън. Затова пък на завоя се мъдреше автомобилът на магазина за килими. Седнах в буика и си мацнах от парфюма — като компенсация за пъпката върху брадичката и опърпаните дънки. Реших, че парфюмът няма да е достатъчен, та си наплескаш още малко спирала за мигли и си тупирах косата. По-добре да приличам на курве с пъпка, отколкото на повлекана с пъпка.

Отидох в центъра, в сградата Шуман, където беше кантората на бившия ми мъж. Ричард Ор, адвокат, женкар и тъпанар. Беше младши съдружник в адвокатска кантора с дълго-предълго име: Рабинович, Рабинович, Зелер и Шушумигов. Качих се с асансьора на втория етаж и затърсих вратата с изписаното със златни букви име. Не бях от честите посетители тук. Разводът ми с Дики не бе от най-приятелските и сега ние с него не си пращахме коледни картички. Но от дъжд на вятър професионалните ни пътища се кръстосваха.

Синтия Лоти седеше в предния кабинет — в сивото костюмче със строга кройка и бялата блузка приличаше на рекламна снимка на Ан Тейлър. След като влязох, ме изгледа възмутено — явно ме помнеше от последното ми посещение, когато бях вдигнала на Дики луд скандал.

— Отсъства — обясни ми тя.

Все пак има Бог.

— Кога го очаквате да се върне?

— Трудно ми е да кажа. Днес е в съда.

Синтия не носеше халка. И не ми се виждаше сломена от мъка. Тъкмо обратното, изглеждаше направо щастлива, ако не броим това, че бившата жена на Дики й се е изтърсила в кабинетчето.

Престорих се на заинтригувана от подредбата на помещението.

— Тук е много изискано. Сигурно е страхотно да работиш в кантората.

— Обикновено да.

Разтълкувах го като „почти винаги с изключение на сега“.

— Още повече ако човек не е семеен. Вероятно имате възможност да се запознавате с много мъже.

— Накъде биете?

— Сетих се за Хомър Рамос. Тук ли се запознахте с него?

Онази млъкна като риба — бях готова да се закълна, че чувам дори сърцето й. Не каза нищо. Аз също. Нямам представа какво й се въртеше в главата, затова пък аз пуках наум с пръсти. Въпросът за Хомър Рамос прозвуча малко по-ненадейно, отколкото го бях намислила, и ми стана неудобно. Обикновено съм груба с хората само наум.

Но Ситния Лоти се окопити бързо и ме погледна право в очите.

— Само не си мислете, че искам да сменя темата — подхвана тя угрижено, — но опитахте ли се да скриете пъпката с коректор?

Изгубих ума и дума.

— А, не — изпелтечих накрая. — Не съм се сетила.

— Внимавайте! Когато пъпката е толкова голяма, зачервена и гноясала, може да ви остане белег.

Пръстите ми се стрелнаха към брадичката още преди да съм успяла да ги спра. Ужас! Оная беше права! Пъпката беше огромна. Растеше! Ами сега! Задейства се реакцията ми за извънредни ситуации, която прати на мозъка сигнала: „Беж да те няма! Скрий се! В миша дупка!“

— Е, трябва да тръгвам — заотстъпвах аз към вратата. — Кажете на Дики, че съм минавала оттук и съм се отбила да му кажа едно здрасти.

Изхвърчах като тапа, взех на бегом стълбите, стрелнах се през фоайето и се метнах на буика. Тутакси нагласих огледалото за обратно виждате, та да си видя пъпката.

Беше грамаданска!

Облегнах се и стиснах очи. Не само че бях пъпчасала, ами и тая Синтия Лоти хубаво ми беше натрила носа. А и не открих нищо, което да предам на Рейнджъра. Единственото, което знаех за Лоти, бе, че сивото й отива и че ме е направила за пет стотинки. Само бе споменала за пъпката, и аз си бях плюла на петите.

Погледнах сградата Шуман и се запитах дали Рамос си е имал вземане-даване с кантората на Дики. И ако да — какво са правели заедно. Беше си съвсем логично Лоти да се е запознала покрай това с Рамос. Е, можеше да го е срещнала и на улицата. Административната сграда на Рамос беше само на една пресечка оттук.

Превключих на скорост и минах бавно покрай опожарената постройка. Бяха махнали жълтата полицейска лента, дори мярнах във фоайето майстори. Уличката отзад беше задръстена с камиони.

Пак прекосих центъра и се отбих в железарията на Трета улица.

— Търся аларма — обясних на хлапето зад касата. — Но да не е от скъпите. Достатъчно е да ми показва, че входната врата се отваря. И стига сте ми зяпали брадичката!

— Не съм ви зяпал брадичката. Наистина. Изобщо не съм забелязал ей оная огромна пъпка.

След половин час вече пътувах към службата, за да прибера Боб. В пликчето до мен на седалката имаше малка джаджа — детектор за движение, която смятах да сложа на входната врата. Втълпявах си, че го правя в името на своята сигурност, но да ви призная, знаех истината: слагах устройството, за да ме