харесвам някои неща тук. Например големите американски автомобили. И американския футбол. И американки с големи цици.
Почна се!
— Често ли се возите на автостоп? — поинтересувах се аз.
— При всяка възможност.
— А не ви ли се струва опасно? Ами ако се натъкнете на някой откачен?
Той извади от джоба си пистолет двайсет и втори калибър.
— Ще му тегля куршума. — Остави патлака върху масата, затвори очи и пак всмукна от тютюневия дим. — Някъде тук ли живееш?
— Не. Идвам от време на време да си разходя кучето. Обича да палува по плажа.
— Какъв е тоя лейкопласт на брадичката ти?
— Порязах се, докато се бръснех.
Той метна на масата една двайсетачка и се изправи.
— Била се порязала, докато се бръснела, моля ви се! Ей на това му се казва приказка! Ставаш! А сега ме закарай до нас.
Оставих го на една пресечка от къщата.
— Утре пак да дойдеш! — заръча ми Рамос. — По същото време. Може и да те назнача за лична шофьорка.
Когато двамата с Боб се прибрахме, баба слагаше вечерята. Откаченяка се беше разположил на канапето и гледаше телевизия.
— Как е животът? — провикна се той.
— Не мога да се оплача. А при теб как вървят нещата?
— И аз не знам, маце. Но ми е трудно да повярвам, че Прекупвача вече го няма. Мислех си, че ще ми е подръка до гроб. Така де, служеше човекът на хората. — Той поклати глава. — Направо съм сломен, маце.
— Дай да те черпя още една бира — предложи баба. — А после ще вечеряме. Много обичам някой да ми прави компания по време на вечерята. Особено пък ако е мъж.
Не бях много сигурна, че Откаченяка се брои за мъж. Беше си нещо като Питър Пан, само че друсан. Почти цялото време прекарваше в страната Никога-Никога.
Боб се дотътри от кухнята и задуши Откаченяка при чатала.
— Недей така, бе човек! — скастри го Откаченяка. — Хубава работа, да ми се нахвърляш още от първата вечер.
— Днес си купих кола — оповести баба. — И Откаченяка ми я докара.
Усетих как устата ми пресъхва.
— Но нали вече имаш кола! Буика на чичо Шандор.
— Така си е, имам. Не ме разбирай погрешно, мен ако питаш буикът няма равен. Но реших, че не пасва на новия ми имидж. Искаше ми се да се сдобия с нещо по-спортно. И само да знаеш как я купих! Ще паднеш от смях. Луиз мина да ме вземе, за да ме закара на кормуването, и каза как чула, че Прекупвача пускал кепенците. Нямаше как, трябваше да отскочим, за да се запасим с метамуцил. И докато бяхме там, си купих кола.
— Купила си кола от Дуги?
— Ами да. Количка за чудо и приказ.
Изгледах на кръв Откаченяка, но той хич и не забеляза. Рядко излизаше от унеса.
— Чакай само да видиш колата на баба си — рече той. — Отлично автомобилче.
— Кола и половина — потвърди баба. — В нея приличам на Кристи Бринкли.
По-скоро на Дейвид Бринкли, помислих си. Но карай, само баба да е щастлива!
— И каква марка е колата?
— „Корвет“ — отвърна баба. — Червен.
Глава 8
И така, баба ми имаше червен корвет, а аз — син буик модел петдесет и трета година и огромна пъпка върху брадичката. Е, можеше да е и по-зле, рекох си. Пъпката можеше да ми е на носа.
— Пък и знам колко си харесваш буика — добави баба. — Не исках да ти го отнемам.
Кимнах и се опитах да се усмихна.
— Извинявайте, трябва да си измия ръцете преди вечеря — рекох.
Отидох бавно в банята, заключих се, погледнах се в огледалото над мивката и подсмръкнах. От лявото ми око се търкулна сълза. Я се стегни, казах си. Какво си седнала да ревеш заради някаква си пъпка! Все някога ще се махне. Да, ами буикът? — попитах аз. Ето какво ме плашеше — буикът. Той не даваше признаци, че някога ще се махне. Търкулна се още една сълза. Какво си се разкиснала такава, попитах ревлата в огледалото. Правиш от мухата слон. Сигурно е временно хормонално нарушение, предизвикано от недоспиването.
Наплисках си лицето и се изсекнах. Сега вече имах аларма на вратата и ако не за друго, поне заради това можех нощес да спя по-спокойно. Не че имах нещо против Рейнджъра да ме посещава посред нощ… но виж, неприятно ми беше да ме заварва неподготвена. Ами ако, докато спя, ми потече лига и той ме види? Или седне да ми зяпа пъпката?
След вечеря Откаченяка си тръгна, а баба ми показа новата си кола и си легна рано.
В девет и пет ми се обади Морели.
— Извинявай, но не успях да се свържа по-рано — заоправдава се той. — Бях затънал в работа. Ти как си?
— Аз имам пъпка.
— Тук не мога да се меря с теб.
— Познаваш ли Синтия Лоти? Ако се вярва на клюките, била последната любовница на Хомър Рамос.
— Доколкото съм чувал, Хомър си е сменял любовниците, както другите мъже — чорапите.
— Познаваш ли баща му?
— Говорил съм с него един-два пъти.
— И какво ти е мнението?
— Най-обикновен грък, контрабандист на оръжие. Напоследък нещо не съм го срещал. — Известно време Морели мълча. — Баба ти Мазур още ли е при теб?
— Да.
Той въздъхна тежко.
— Майка ми пита дали утре можеш да дойдеш на вечеря у нашите. Щяла да сготви свинско печено.
— Разбира се, че ще дойда — рече Морели. — И ти ще бъдеш там, нали?
— Да, с баба и Боб.
— Божичко!
Затворих, изведох Боб на разходка до съседната пресечка, дадох на Рекс стафидка и погледах телевизия. Заспала съм някъде по средата на хокейния мач и се събудих колкото да хвана края на публицистично предаване за серийните убийци и съдебните лекари. След предаването проверих три пъти ключалките на входната врата и окачих върху бравата детектора за движение. Ако някой отвореше вратата, алармата щеше да се включи. Надявах се най-искрено това да не се случи, понеже предаването за серийните убийци ми беше изкарало ангелите. Това, че Рейнджъра щял да ми зяпа пъпката, ми се виждаше шега работа в сравнение с опасността някой да ми клъцне езика и да си го занесе вкъщи, за да си обогати колекцията от замразени човешки езици. За всеки случай отидох в кухнята и скрих всички ножове. Защо да му улеснявам живота на ненормалника, решил да се промъкне и да ме нареже на парченца със собствените ми ножове! След това извадих от кутията от курабийки пистолета и го пъхнах под възглавниците върху канапето — ако се наложи, да ми е подръка.
