Пет за четири

— Сивото й отива.

— Добре, че ми каза, това ще ме крепи жив.

— Хм. Какво си се вкиснал такъв?

— Хич не питай. Вкиснал е съвсем меко казано. Ще ми направиш ли една услуга? Погледни къщата в Дийл отзад. Всички останали от екипа ще събудят подозрения, никой обаче няма да реши, че жена, която си разхожда кучето, застрашава сигурността на Рамос. Инвентаризирай къщата. Преброй отвън прозорците и вратите.

На петстотин-шестстотин метра от къщата на Рамос има обществен плаж. Спрях на пътя, после зацепихме с Боб през ниските дюни. Небето беше похлупено с облаци, беше по-студено, отколкото в Трентън. Боб задуши въздуха — умираше си от кеф, аз пък си закопчах якето догоре и се ядосах, че не съм се облякла по-топло. Повечето големи тежкарски къщи, накацали по дюните, бяха празни, със затворени капаци. Към нас се носеха сиви разпенени вълни, които се разбиваха с трясък. Над прибоя кръжаха няколко чайки, инак наоколо нямаше жива душа. Само ние с Боб и чайките.

Иззад дюните изникна голямата розова къща — откъм плажа се виждаше по-добре, отколкото от улицата. Ясно си личаха почти целият първи етаж и целият втори. Централната сграда беше опасана с тераса. Къщата беше с две крила. Северното се състоеше от гаражи на първия етаж и стаи над тях. Второто явно беше само с жилищни помещения.

Продължих да си се разхождам бавно по пясъка, та да не си помисли някой, че проявявам любопитство, докато броя прозорците и вратите. Най-обикновена жена, която е извела на разходка кучето си и се мотае край прибоя, докато задникът й съвсем замръзне. Носех и бинокъла, но ме достраша да погледна през него. Не исках да будя подозрения. Не знаех дали не ме гледат от прозорците. Боб припкаше около мен — не забелязваше нищо на тоя свят, освен радостта, задето съм го извела на въздух. Подминах още няколко къщи, нарисувах върху листче хартия схема и се върнах при входа на обществения плаж, където бях оставила колата. Мисията беше изпълнена.

Качихме се с Боб на Голямата синя птица и за последно минахме покрай къщата на Рамос. На кръстовището спрях и от тротоара към мен се завтече мъж някъде на шейсет-шейсет и пет години. Беше по анцуг и кецове. И ми махаше.

— Спри — извика ми. — Спри за малко, де!

Бях готова да се закълна, че е Александър Рамос. Да си умреш от смях.

Дотърча със сетни сили при прозореца откъм моята страна и почука.

— Намират ли ти се цигари? — попита ме.

— Ами… не.

Дядката ми пъхна двайсетачка.

— Я ме откарай до магазина да си купя. Ще ти отнеме най-много минута.

Силен акцент. Същите ястребови черти. Същият ръст и телосложение. Наистина си приличаше на Александър Рамос?

— Тук ли живеете? — полюбопитствах аз.

— Да, в ей оная лайнянорозова дивотия. Казвай, де. Ще ме хвърлиш ли до магазина?

Майко мила! Беше Рамос.

— Обикновено не качвам в колата непознати мъже.

— Я не се занасяй. Пуши ми се, та две не виждам. Пък и возиш на задната седалка голямо псе. Освен това, както те гледам, непрекъснато качваш непознати мъже. Ти какво си мислиш, аз не съм вчерашен.

— Не, не сте.

Той отвори вратата откъм другата страна и се качи в колата.

— Не знам пътя. Къде си купувате цигари?

— Завий ей тук. На половин километър има магазин.

— Щом е само на половин километър, защо не отидохте пеша?

— Имам си причини.

— Сигурно не ви разрешават да пушите, а? И не искате да ви хванат как сте тръгнали към магазина.

— Да опустеят и докторите. Принуден съм да се измъквам като крадец от собствената си къща колкото да изпуша една цигара. — Той махна пренебрежително. — Но и бездруго там не ме свърта. Прилича на музей, натъпкан с мумии. Проклета лайнянорозова дивотия.

— Щом къщата не ви харесва, защо живеете в нея?

— Уместен въпрос. Май е време да я продам. Никога, още от самото начало не ми е харесвала, но тъкмо се бях оженил и жената като се тръшна: искам я, та я искам. Всичко й беше розово. — Той се позамисли. — Как ли се казваше? Май Трикси. Не, Труди. Ужас, не й помня дори името.

— Не думайте!

— Имал съм много жени. Мноо-ого. Четири. Не, я чакай… пет.

— Сега женен ли сте?

Той поклати глава.

— Приключих с браковете. Миналата година ми оперираха простатата. Навремето жените се омъжваха за мен заради оная работа и мангизите. Сега са готови да се задоволят и само с парите. — Чинката пак поклати глава. — Но това не е достатъчно. Човек трябва да държи на себе си, нали така?

Спрях пред магазина и той изскочи от колажа.

— Стой тук. Ей сега се връщам.

Част от мен искаше да избяга и да не се обръща. Това беше бъзливата част. А на друга част й идеше да викне: „Ура-а-а!“ Това пък беше смотаната част.

След две минути чичката отново беше в колата и понечи да запали цигара.

— Ей! — подвикнах аз. — В колата не се пуши.

— Ще ти дам още една двайсетачка.

— Не ви искам и първата. Казах — не! В колата не се пуши.

— Как само я мразя тая загубена страна. Тук никой не умее да живее. Всички се наливат с тъпото обезмаслено мляко. — Той посочи кръстовището. — Завий и карай покрай морето.

— Къде отиваме?

— Знам една кръчма.

Само това оставаше — Ханибал да дотърчи да търси баща си и да ме види да си шушукам задушевно с него в някаква кръчма.

— И дума да не става.

— А ще ми разрешиш ли да пуша в колата?

— Не.

— Тогава отиваме в „Салс“.

— Хайде, от мен да мине. Ще ви закарам в този ваш „Салс“, но няма да влизам.

— Как така няма да влизаш?

— Ами кучето…

— И него ще вземем. Ще го черпя бира и сандвич.

В „Салс“ беше тъмно и тясно. Барплотът прорязваше помещението от единия, та чак до другия край. В единия ъгъл се бяха тропосали двама дядковци, които си пийваха, без да продумват, и зяпаха телевизия. Вдясно от вратата имаше три празни маси. Рамос се разположи на една от тях.

Без да го пита нищо, келнерът му донесе бутилка узо и две чаши от дебело стъкло. Не си казаха и думица. Рамос гаврътна една чаша от мастиката, после запали цигарата и всмукна дълбоко тютюневия дим.

— А-а — издиша с удоволствие.

Понякога завиждам на пушачите. При първото вдишване на катрана изглеждат на върха на щастието. Не се сещам за нещо, което да ме ощастливи така. А, да, може би тортата на рождения ми ден.

Рамос си наля втора чаша и наведе бутилката към мен.

— Не, благодаря — отказах му аз. — Ами колата!

Той поклати глава.

— Държава на мухльовци. — Чинката гаврътна и втората чаша. — Не ме разбирай погрешно. И аз