Пет за четири

— Нима намекваш, че баба е алкохоличка?

— Разбира се, че не. Само се черпи от време на време. Така спяла по-добре.

Дали пък не спях толкова лошо, защото не се черпех? Няма да е зле и аз да гаврътвам по някоя и друга чашка. Лошото бе, че увлека ли се с черпенето, започвам да драйфам. А почна ли да се черпя, е трудно да се каже кога съм се увлякла, после вече е късно. Първата чашка винаги води до следващата и така нататък.

В кухнята беше много горещо и не след дълго вече се чувствах като сладкиша във фурната, над който се виеше пара. Съблякох ватената риза, отпуснах глава върху масата и заспах. Присъни ми се сън: че е лято и че се пека на плажа в Пойнт Плезънт. Топъл пясък отдолу, топло слънчице отгоре. А кожата ми е кафява и загоряла като коричката на сладкиша. Когато се събудих, сладкишът вече бе изваден от фурната и в къщата ухаеше приказно. И мама ми беше изгладила ризата.

— Случвало ли ти се е някога да си изядеш първо десерта? — попитах я.

Тя ме погледна недоумяващо. Все едно я бях попитала дали в сряда в полунощ прави жертвоприношения на котки.

— Да предположим, че си сама вкъщи — поясних аз, — че в хладилника има ягодова пастичка, а във фурната се пече руло „Стефани“. Кое ще изядеш по-напред?

Майка ми се ококори и се позамисли.

— Не помня някога да съм вечеряла сама. Дори не мога да си го представя.

Облякох си ризката, закопчах я и си сложих дънковото яке.

— Трябва да вървя. Имам работа.

— Заповядай утре на вечеря — покани ме мама. — Доведи и баба си, и Джоузеф. Ще приготвя свинско печено и картофено пюре.

— Добре, но за Джо не съм сигурна.

Излязох пред къщата и видях, че колата на магазина за килими се мъдри зад буика.

— Това пък какво е? — възкликна майка ми. — Кои са тия типове?

— Хабиб и Мичъл.

— Защо са спрели тук с тая шантава кола?

— Следят ме, но ти не се притеснявай. Не са страшни.

— Как така да не се притеснявам? Бива ли да говориш така на майка си! То се знае, че ще се притеснявам. Тия типове са си главорези.

Майка ми профуча покрай мен, отиде при колата и почука на прозореца.

Стъклото се плъзна надолу и Мичъл се взря в мама.

— Драго ми е да се запознаем — рече й той.

— Защо следите дъщеря ми?

— Тя ли ви каза, че я следим? Не биваше да го прави. Не искаме майките да се притесняват.

— В къщата имам пистолет и ако се наложи, ще го използвам — закани се майка ми.

— Ама недейте така, не правете от мухата слон! — подвикна Мичъл. — Какво ви прихваща всичките? Цялото семейство сте настроени много враждебно. Какво толкова правим — само следим малко щерка ви.

— Ей сега ще ви запиша номера — продължи със заканите майка. — Ако на дъщеря ми й се случи нещо, веднага отивам в полицията.

Мичъл натисна копчето и стъклото на прозореца се вдигна.

— Нали нямаш пистолет? — попитах аз майка си.

— Казах го колкото да ги посплаша.

— Хм. Добре, признателна съм ти. Сега съм сигурна, че всичко ще е наред.

— Баща ти има връзки, може да те уреди на работа в завода за продукти за лична хигиена — каза мама. — Момичето на Ивлин Наги работи там, има двайсет дена платена отпуска.

Опитах се да си представя как неотразима жена като мен работи на поточната линия в завода за продукти за лична хигиена, но нещо не се получи.

— Не знам — започнах да увъртам. — Не съм сигурна, че имам бъдеще в завода.

Метнах се на Голямата синя птица и махнах на мама.

На изпроводяк тя прониза още веднъж с поглед Мичъл и се прибра в къщата.

— От критическата е — обясних на Боб. — От време на време я прихваща. Но няма страшно, после й минава.

Глава 7

Отидох в кантората, следвана по петите от Мичъл и Хабиб.

Точно когато влизахме с Боб, Лула се обърна и погледна през прозореца.

— Както виждам, двамата кретени са се сдобили с кола на магазин за килими.

— Да. И са с мен от ранна доба. Разправят, че работодателят им вече губел търпение и издирването на Рейнджъра се било проточило.

— Не само той е на това мнение — провикна се Вини от другия кабинет. — Джойс уж трябваше да залови Рейнджъра, а ми сервира едно голямо кръгло нищо. Така ще вземе да ми докара язва. Да не говорим пък, че хлътнах здравата с гаранцията на Морис Мънсън. Я си размърдай задника и ми го доведи тоя негодник.

С повечко късмет Мънсън сигурно вече беше в Тибет и аз щях да го намеря, когато цъфнат налъмите.

— Нещо ново? — попитах Кони.

— Нищо, което да искаш да узнаеш.

— Кажи й, де. Тъкмо да се поразвесели — намеси се Лула.

— Снощи Вини плати гаранцията на някой си Дъглас Крупър. Шитнал, моля ти се, кола на петнайсетгодишната щерка на един от прославените ни сенатори. Девойчето си я платило като поп и тръгнало да се прибира, но го спипали, задето минава на червено и няма шофьорска книжка, после се оказало, че колата е крадена. А сега идва веселата част. В графата „Марка на автомобила“ пише ролсваген. Случайно да познаваш човек на име Дъглас Крупър?

— Известен и като Прекупвача — вметнах аз. — Съученик ми е.

— Е, известно време няма да прекупува.

— А как го преживя, че са го арестували? — попитах аз Вини.

— Плака като малко дете — отвърна братовчед ми. — Чак ми се пригади. Опозори всички престъпници по света.

Колкото да се намирам на работа, отидох при кантонерката и проверих дали имаме нещо за Синтия Лоти. Не се изненадах особено, че името й го няма.

— Ще отскоча по работа до центъра на града — рекох. — Нали нямате нищо против да оставя Боб тук? Ще се върна след около час.

— Само да не ми влиза в личния кабинет! — извика Вини.

— Друга песен щеше да ми пееш, ако Боб беше коза — подметна Лула.

Вини затръшна вратата и пусна резето.

Казах на Боб, че ще върна за обяд, и забързах към колата. Изтеглих от най-близкия банкомат петдесет долара, после се запътих към Грант Стрийт. Дуги имаше две каси парфюм „Долче вита“ — когато отидох да му върна Сребърната фурия, ми се видя прекален лукс да се охарчвам за парфюм, сега обаче се надявах, че той е смъкнал цената — все пак си имаше проблеми човекът. Не че исках да се възползвам от злочестините на хората, но… все пак говорим не за друго, а за „Долче вита“.

Когато пристигнах, пред къщата на Дуги бяха спрели три коли. Познах едната, беше на моя приятел Еди Газара. Бяхме израсли заедно. Сега той е ченге и е женен за братовчедка ми Шърли Ревлата. На втория автомобил се мъдреше знакът на служба „Общински имоти“, третият пък беше петнайсетгодишен кадилак още със заводската боя и нито едно петънце ръжда. Не ми се мислеше какво произтича от това, но кадилакът май беше на Луиз Грибър. Какво ли търсеше тук приятелката на баба?

Вътре тясната къща приличаше на дядовата ръкавичка — нямаше къде игла да падне от народ и стока.