Пет за четири

— Откъде знаеш, че е бил Юлисис?

— Само предполагам. Прилича на Ханибал, но е по-слаб.

Известно време Рейнджъра мълча.

— Да продължавам ли да държа под наблюдение къщата? — поинтересувах се.

— От време на време ще отскачаш да проверяваш. Искам да разбера дали някой живее там.

— Според теб не е ли странно, че Рамос шляпна сина си? — попитах аз.

— Не знам — отвърна Рейнджъра. — Ние вкъщи непрекъснато се пошляпваме.

Той затвори, а аз продължих да стоя като вкаменена и да умувам какво съм пропуснала. Рейнджъра не се издаваше, но за миг беше замълчал, после тонът му се бе променил, което идеше да подскаже, че нещо в разказа ми го е заинтригувало. Пак си спомних дума по дума какво съм казала — нищо необичайно. Баща и двама от синовете му се събират, когато семейството е сполетяно от трагедия. Начинът, по който Александър се беше срещнал със сина си, ми се виждаше странен, но имах чувството, че не това е привлякло вниманието на Рейнджъра.

На входната врата се появи баба, която влезе с тежка стъпка в антрето.

— Божичко, какъв ден — оплака се тя. — Останах без сили.

— Как мина кормуването?

— Общо взето, добре. Не прегазих никого. Не потроших колата. А твоят ден как мина?

— Горе-долу по същия начин.

— Отидохме с Луиз в търговския център уж да позяпаме витрините, а непрекъснато влизахме в магазините. Следобед пък ходихме да оглеждаме апартаменти. Два-три се ядват, но засега не мога да избера. Утре продължаваме с огледите. — Баба надзърна любопитно в тенджерата с картофите. — Браво на теб! Цял ден не съм подвила крак, прибирам се и що да видя: вечерята вече готова. Все едно съм мъж.

— Имаме за десерт бананов сладолед — съобщих й аз, — но се наложи да използвам алуминиевата опаковка за тавичка. Нямаше в какво да опека рулото.

Баба отвори хладилника и погледна сладоледа.

— Дали да не го изядем? Започнал е да се топи.

Нямах нищо против. Докато рулото се печеше, си хапнахме сладолед.

Когато бях малка, и през ум не ми е минавало, че баба е от хората, които ще седнат да си ядат за първо сладоледа. Навремето къщата й светеше от чистота, беше подредено като в аптека. Мебелите бяха от тъмно дърво, дамаската бе невзрачна. Там се ядеше, както се ядеше по всички къщи в Бърг — точно в дванайсет и в шест. Зеле, телешко задушено, печено пиле, от време на време шунка или пържоли. Дядо и дума не даваше да се издума да се яде нещо друго. Цял живот беше работил в стоманолеярна. Беше краен в мненията си, много вироглав и бе превърнал къщата си в дом на джуджета. Да ви призная, баба не ми достига и до брадичката, дядо не беше много по-висок от нея. Но според мен достойнството няма нищо общо с ръста.

Напоследък се питах каква ли е щяла да стане баба, ако не се е омъжила за дядо. Дали много по-рано е нямало да започне да си яде десерта преди първото?

Извадих кюфтетата от фурната и ги сложих едно до друго в чиния. Така приличаха на топките на някой трол.

— Виж ги какви са хубавички — възкликна баба. — Напомнят ми за дядо ти, мир на праха му.

След като приключихме с вечерята, изведох Боб на разходка. Уличното осветление вече беше включено, светеха и прозорците на къщите зад блока. Вървяхме мълком няколко пресечки — какъв кеф! Оказва се, че сред многото достойнства на кучето е и това, че то не говори много-много — можеш да си се разхождаш, да си мислиш мислите и да си съставяш списъци.

Моят списък се състоеше от: да заловя Морис Мънсън; да се притеснявам за Рейнджъра; да умувам за Морели. В чудо се бях видяла с тоя Морели — не знаех какво да правя. Сърцето ми май беше влюбено. Главата обаче не беше чак толкова сигурна. Не че имаше някакво значение — на Морели не му се женеше. Ето, годинките си минаваха и с какво разполагах аз: с едната неопределеност.

— Бива ли да съм толкова загубена! — споделих с Боб.

Той спря и ме погледна през рамо — един вид: защо изобщо го правиш на въпрос? Всъщност какво ли знаеше Боб! Още когато е бил малък, някой му е клъцнал топките. Сега от тях му бяха останали само нагънатата кожичка и далечните спомени. Боб си нямаше майка, която да му опява, че искала внуци. Боб не беше подложен на целия този натиск!

Когато се прибрах, баба спеше пред телевизора. Написах й бележка, че излизам за малко по работа, закачих й я на пуловера и заръчах на Боб да слуша и да не ми яде покъщнината. Рекс се беше заровил под купчинка стърготини и си проспиваше живота. Всичко в дома на Стефани Плъм вървеше по мед и масло.

Отидох право при градската къща на Ханибал. Беше осем часът, по нищо не личеше вътре да има някого, но тук всъщност винаги си беше така. Спрях през две пресечки, слязох от колата и отидох зад къщата. Прозорците не светеха. Покатерих се на дървото и надзърнах в двора на Ханибал. Непрогледен мрак. Слязох долу и тръгнах да се връщам по велосипедната пътека — Божичко, колко страшно беше тук! Черни дървеса и шубрак. Безлунно небе. Само тук-там през прозорците се процеждаше светлинна.

Никак не ми се искаше да срещна тук някого от лошите. Например Мънсън. Или Ханибал Рамос. Та дори и Рейнджъра… въпреки че той беше лош по много интригуващ начин.

Преместих колата в дъното на улицата, откъдето имах по-добра видимост. Пуснах седалката назад, заключих вратите и зачаках.

Не се налагаше да остарявам, за да ми писне. Колкото да минава времето, набрах номера на клетъчния телефон на Морели.

— Познай кой се обажда — рекох му.

— Да не би баба ти да си е отишла?

— Не. Аз работя, а тя е вкъщи заедно с Боб.

— С Боб ли?

— Кучето на Брайън Саймън. Гледам го, докато Саймън е в отпуска.

— Саймън не е в никаква отпуска. Днес го видях.

— Моля?

— Направо не мога да повярвам, че си се хванала на въдицата — рече Морели. — Още откакто го е взел това куче, Саймън се чуди на кого да го пробута.

— Защо не ме предупреди?

— От де да знам, че ще го даде на теб?

Присвих очи.

— Смееш ли се? Това, дето го чувам, смях ли е?

— Не. Честен кръст.

Въпреки това се смееше, негодникът му с негодник.

— Хич не ми е до смях — простенах аз. — Какво ще го правя това псе?

— Пък аз си мислех, че си мечтаеш да имаш куче.

— Да, така е… но не точно сега. И кучето вие. Не иска да стои само.

— Къде си? — попита Морели.

— Тайна.

— Божичко, нали не висиш пак пред къщата на Ханибал.

— Не. Не вися.

— Имам торта — рече той. — Не искаш ли да дойдеш и да си хапнем?

— Лъжеш. Нямаш никаква торта.

— Мога да купя.

— Не казвам, че дебна пред къщата на Ханибал, но ако дебнех, как мислиш, има ли смисъл да вися тук?

— Доколкото знам, Рейнджъра си има неколцина доверени души, които е разпратил да държат под око всички от клана Рамос. Засякох някого в къщата на Хомър в окръг Хънтърдън, знам, че и къщата в Дийл е под наблюдение. А теб Рейнджъра е пратил да висиш на Фенуд. Нямам представа какво очаква да видиш, но мен ако питаш, знае какво прави. Разполага с информация за престъплението,