— От теб ще стане страхотна кинозвезда.
— И още как! Ще искам само главни роли. Е, някои части са ми поувиснали, но краката ми още си ги бива.
Погледнах краката на баба — онова от тях, което се виждаше изпод роклята. Е, всичко е относително.
Боб беше застанал на пост при входната врата, затова му сложих каишката и двамата излязохме. Браво на мен, помислих си, първото, с което се заемам сутрин, е да се поразтъпча. Ами ако след половин месец, прекаран заедно с Боб, стана само кожа и кости и се наложи да си сменям целия гардероб? Освен всичко останало, свежият въздух се отразява добре на пъпките. Може дори да ми я излекува. И докато се прибера, от нея да няма и помен!
Двамата с Боб вървяхме в доста бързо темпо. Свърнахме зад ъгъла и излязохме на паркинга. Там Хабиб и Мичъл ме чакаха с десетгодишен додж, целият тапициран с жабешкозелена дамаска. Неоновата табела върху покрива беше с реклама на магазина за килими „Арт“. До доджа дори Сребристата фурия щеше да изглежда връх на изтънчеността.
— Майко мила! — ахнах аз. — Това пък сега какво е?
— За толкова кратко време не успяхме да намерим друго — заоправдава се Мичъл. — А и на твое място не бих отварял дума за автомобили, все пак това ти е болен въпрос. Не че се опитвам да сменя темата, но вече ставаме нетърпеливи. Не искам да те плаша, но ако в най-скоро време не ни доведеш приятелчето си, ще вземем да ти направим нещо наистина гадно.
— Заплашваш ли ме?
— Да, разбира се, че те заплашвам — потвърди Мичъл.
Хабиб стоеше зад волана, вратът му беше в гипс.
Кимна едва забележимо.
— Ние сме хора професионалисти — допълни Мичъл.
— Хич не се заблуждавай от любезното ни отношение.
— Точно така — обади се и Хабиб.
— Днес пак ли ще ме следите? — поинтересувах се аз.
— Такива са ни плановете — отвърна Мичъл. — Надяваме се да правиш нещо интересно. Хич не ми се обикаля из търговския център и щандовете за дамски обувки. Както вече ти обясних, шефът вече се изнервя.
— И за какво му е притрябвал Рейнджъра на тоя ваш шеф?
— Рейнджъра е взел нещо, което е негово, и той би искал да обсъдят въпроса. Предай му.
Опасявах се, че обсъждането на въпроса може да има фатален край.
— Ще му предам, стига да се чуем.
— Предай му, значи, да върне каквото е взел, и всичко ще е наред. Било каквото било. Шефът не е злопаметен.
— На всяка цена. Е, трябва да бързам. До скоро!
— Ще ти бъда признателен, ако ми донесеш аспирин — помоли Хабиб. — Мъча се като грешен дявол с тая гипсова яка.
— За теб не знам — казах на Боб, след като се качихме в асансьора, — но аз вече имам чувството, че халюцинирам.
Когато влязох в апартамента, баба четеше на Рекс комиксите във вестника. Боб се примъкна — и той да се включи в увеселението, а аз занесох телефона в хола и звъннах на Брайън Саймън.
Той вдигна след третото позвъняване.
— Ало!
— Много бързо се върна — подметнах аз.
— Кой се обажда?
— Стефани.
— Откъде взе номера? Няма го в указателя.
— Написан е върху каишката на кучето.
— А, да.
— Рекох си, че щом си се върнал, сигурно ще наминеш да си прибереш Боб.
— Днес съм малко зает…
— Не се притеснявай. Ще ти го доведа. Къде живееш?
Мълчание.
— Добре, де — каза накрая Саймън. — Не го искам тоя Боб.
— Но кучето си е твое!
— Вече не. Девет-десети от закона се свеждат до собствеността. Сега храната е твоя. Лопатката за изпражнения — също. Кучето и то. Слушай, много е добричко, но нямам време. И от него ми тече носът. Мисля, че съм алергичен.
— Аз пък мисля, че си негодник.
Саймън въздъхна тежко.
— Не си първата жена, която ми го казва.
— Не мога да го оставя тук. А съм понечила да изляза, а надава вой.
— На мен ли го казваш! Аз пък, ако го оставя, ми яде мебелите наред.
— Моля? Как така ти яде мебелите?
— Все едно не съм го казвал. Друго имах предвид. Боб всъщност не яде мебелите, а само ги гризе. Не е същото.
Всъщност не ги гризе. Ох, ужас! — проплака Саймън. — Късмет!
После затвори. Пак го набрах, но той не вдигна.
Върнах телефона в кухнята и дадох на Боб от кучешката храна. Сипах си чаша кафе и си похапнах сладкиш. Остана още едно парче, което дадох на Боб.
— Ти не ядеш мебели, нали? — попитах го.
Баба се беше сгърбила пред телевизора и гледаше синоптичния канал.
— Не се притеснявай за вечерята — каза ми тя. — Ще доядем кюфтетата.
Кимнах, тя обаче се беше захласнала по времето в Кливланд и изобщо ле ми обърна внимание.
— Е, аз излизам.
Баба кимна.
Чувстваше се на върха на щастието. За разлика от мен. Недоспивах си. Среднощните посещения и хъркането щяха да ме довършат. Едвам намерих сили да изляза и да ида при асансьора. Докато го чаках, очите ми се затваряха.
— Скапана съм — оплаках се на Боб. — Трябва да си доспя.
Отидох у нашите и двамата с Боб им нахълтахме в къщата. Майка ми беше в кухнята — тананикаше си, докато правеше ябълков сладкиш.
— Това сигурно е Боб — предположи тя. — Баба ти ми каза, че си си взела куче.
Боб изприпка при майка ми.
— Не! — изкрещях му аз. — Само да си посмял!
Боб спря на половин метър от майка ми и ме погледна.
— Знаеш за какво ти говоря — скастрих го аз.
— Какво възпитано кученце! — възкликна майка ми.
Откраднах си резенче ябълка от сладкиша.
— А баба каза ли ти, че хърка, че става по нощите и гледа с часове синоптичния канал? — Налях си чаша кафе. — Помощ! — казах на кафето.
— Сигурно си пийва преди лягане — отбеляза майка ми. — След като гаврътне някоя и друга чашка, си похърква.
— Не е от това. Аз не държа в къщата алкохол.
— Виж в гардероба. Баба ти си слага пиенето там.
— Значи си купува пиене и го крие в гардероба?
— Не, не го крие. Само го държи там.
