Пет за четири

Дийл.

Дийл е градче край брега на океана, където градинарите молят едва ли не на колене тревата да порасте в недружелюбния солен въздух, бавачките идват чак от Лонг Бранч, а цените на недвижимите имоти са наистина баснословни — такива няма никъде другаде в държавата. Къщите са огромни, понякога с огради. Жителите са предимно пластични хирурзи и търговци на килими. Единственото наистина паметно събитие, случвало се някога в Дийл, беше показният разстрел на престъпния бос Бени Рагучи, по прякор Хлебарката, очистен през 1982 година в мотел „Бриз“.

Ханибал беше две коли пред мен. Намали скоростта и даде десен мигач, после се насочи към къща с алея, пред която се възправяше ограда. Къщата беше кацнала на дюна, затова се виждаха вторият етаж и покривът, останалото обаче беше скрито зад розов, измазан с гипс зид. Портата пък беше от ковано желязо, с множество какви ли не заврънкулки. Александър Рамос, международният трафикант на оръжие и прочут женкар, живееше в розова къща с розова ограда. Представяте ли си! Такова нещо не може да се случи никога в родната ми махала — Бърг. Там, ако си боядисаш къщата в розово, моментално ще те обявят за скопец.

Розовата ограда сигурно носеше духа на Средиземноморието, не знам. През лятото, когато сенниците бяха спуснати, мебелите по верандата не бяха в калъфи и откъм плажа лъхаше на слънчице и на жега, къщата вероятно олицетворяваше самия живот. През март обаче изглеждаше така, сякаш всеки момент отнейде щеше да изскочи Прозак, за да й удари един шут. Белезникав студен блудкаж.

Докато минавах покрай къщата, забелязах, че от ягуара слиза мъж. Същото телосложение и цвят на косата, както на Ханибал — значи беше той. Освен, разбира се, ако не ме беше мернал и днес на дървото и после не ме беше видял, че го дебна от улицата, и не бе пратил някой комшия — негов двойник, да се метне на ягуара и да ме отведе чак до Дийл колкото да ме вкара в заблуждение.

— Ти как мислиш? — попитах Боб.

Псето отвори едно око, погледна ме невиждащо и продължи да си спи.

И аз бях на същото мнение.

Подкарах, изминах петстотин-шестстотин метра надолу по авеню Оушън, направих обратен завой и пак профучах покрай розовата къща. Спрях така, че да не ме виждат — зад ъгъла. Пъхнах си косата под бейзболна шапка, на която се мъдреше надписът „Металика“, сложих си тъмни очила, изтеглих Боб за каишката и тръгнах към къщата на Рамос. Дийл си е цивилизован град, с лъснати до блясък циментови тротоари, сякаш правени специално за бавачки с детски колички. А също за любопитковци, които за прикритие си водят кучетата.

Бях на няколко метра от портата, когато пред нея спря черна лимузина. Портата се отвори и лимузината влезе вътре. Двама мъже отпред. Задните прозорци бяха тъмни. Започнах уж да оправям каишката на Боб и го оставих да подуши наоколо. Лимузината спря пред колонадата на главния вход и двамината отпред слязоха. Единият отиде да свали няколко сака от багажника. Вторият отвори вратата на мъжа отзад. Беше някъде към шейсетте. Среден на ръст. Слаб. Облечен в яке и панталон. Побеляла къдрава коса. От това, че всички затанцуваха около него, си направих извода, че мъжът е Александър Рамос. Явно беше пристигнал за погребението на сина си. Ханибал излезе да посрещне по-възрастния мъж. На входната врата се появи и по-млада и по-тънка версия на Ханибал, която обаче не слезе по стълбите. Помислих си: Юлисис, средният син.

Никой не изглеждаше особено щастлив от тази мила семейна среща. При тези обстоятелства съвсем разбираемо, рекох си аз. Ханибал каза нещо на по-възрастния мъж. Той се изопна и го шляпна отстрани по главата. Но не силно. Не така, че да го подкоси. А по-скоро за да му каже: тъпанар.

Въпреки това трепнах по инстинкт. Стоях доста далеч, но пак видях как Ханибал е стиснал зъби.

Глава 6

Докато се прибирах, само едно ми се въртеше в главата: ако си баща, покрусен от смъртта на сина си, ще поздравиш ли първородното си чедо с шляпване по главата?

— Ей, нищо не знам аз — споделих с Боб. — Ами ако кандидатстват за званието „Най-гадно семейство на годината“?

Да ви призная, облекчение си е да се натъкнеш на семейство, което да е по-гадно от твоето. Не че по представите на Джърси моето е чак толкова гадно!

На Хамилтън спрях пред универсалния магазин, извадих клетъчния телефон и звъннах на майка ми.

— На месарския щанд съм — обясних й. — Смятам да готвя руло „Стефани“. Какви продукти ми трябват?

Майка ми мълчеше — представих си я как се прекръства и се пита какво ли е вдъхновило щерка й, че да се запретне да прави руло „Стефани“ — дали въпреки всичко не е някой мъж?

— Руло „Стефани“ ли? — попита накрая.

— За баба — уточних. — Ядяло й се руло „Стефани“.

— Да, разбира се — рече майка. — Пък аз си помислих друго.

След като се прибрах, пак й звъннах.

— Вече съм вкъщи — обясних й. — Какво да правя с тия неща?

— Смесваш всички продукти, слагаш ги във формичка и ги печеш един час на сто и петдесет градуса.

— Когато бях в магазина, не ми спомена нищо за формичка — възроптах аз.

— Толкова ли нямаш формичка?

— Разбира се, че имам. Само питах… Всъщност карай, ще се оправя.

— Успех! — пожела майка ми.

Боб се беше разположил насред кухнята — да не изтърве нещо.

— Нямам формичка — споделих с него. — Но няма да допуснем такава дреболия да развали всичко, нали така?

Метнах в купата телешката кайма заедно с всички останали продукти, необходими за руло „Стефани“. Пукнах отгоре едно яйце и загледах как се плъзга по каймата. Боцнах го с лъжицата.

— Ха така! — рекох на Боб.

Той завъртя опашка — явно си падаше по грубостите.

Разбърках каймата с лъжицата, но яйцето не искаше да се смесва, и туйто. Поех си дълбоко въздух и бръкнах с две ръце. След две-три минути всичко вече се беше омесило. Оформих каймата като снежен човек. После пък като Хъмпти Дъмпти. След това го направих на торта. Така каймата заприлича на купчинката, която бяхме оставили на паркинга пред „Макдоналдс“. Накрая врътнах две големи кюфтета.

За десерт бях купила сладолед с банани — прехвърлих го от станиоловата кутийка в плоска чиния, а в кутийката сложих грамадните кюфтета.

— Неволята е майка на изобретателността — поясних на Боб.

Турих кюфтетата във фурната, нарязах и картофи, които също сложих да се пекат, после отворих консерва царевично пюре и го пресипах в купа — да е готово да го пъхна в последния момент в микровълновата. Виж ти, то не било чак толкова неприятно да готвиш. Приличаше на секса. В началото не ти се чука, но решиш ли се веднъж, става все по-хубаво…

Подредих масата за двама и тъкмо приключих, когато телефонът иззвъня.

— Здрасти, сладур — каза Рейнджъра.

— Здравей. Имам новини. Автомобилът, посетил снощи Ханибал, е на Тери Гилман. Би трябвало да я позная, но я видях само в гръб, пък и не съм очаквала точно тя да се изтърси там.

— Сигурно е поднесла съболезнования от Вито.

— Не знаех, че Вито и Рамос са приятели.

— Вито и Александър са си обявили мирно съвместно съществуване.

— И още нещо — допълних. — Днес сутринта проследих Ханибал до къщата в Дийл.

После му разказах за по-възрастния мъж в лимузината, за шляпването по главата и за появата на третия, по-млад мъж — според мен Юлисис Рамос.