Пет за четири

— Изглежда така, сякаш е прекалил със стоенето под сешоара.

Попригладих козинката на Боб.

— Беше си показал главата от прозореца.

— А, такава ли била работата! — отбеляза колежката. Пуснах Боб от каишката, той се завтече към Лула и пак извъртя номера с душенето.

— Я се разкарай оттук! — подвикна Лула. — Ще ми оставиш отпечатъци от нос по новите панталони. Тя помилва кучето по главата. — Или ще се държиш прилично, или ще те изритаме оттук.

Звъннах от телефона на Кони на една своя приятелка — Мерилин Труро, която работеше в Пътна полиция.

— Я провери един номер — помолих я. — Имаш ли време?

— Ти за мезе ли ме взимаш? Извила се е една опашка, не е за разправяне. Чакат най-малко четирийсет души. Видят ли ме, че говоря по телефона, ще ме скалпират. — После Мерилин изшушука. — Това по работа ли е? Да не става дума за някой убиец?

— Може би е свързано с убийството на Рамос.

— Ама наистина ли? Страхотно!

Казах й регистрационния номер.

— Задръж така — каза Мерилин. Чух я как трака клавишите на компютъра, после оповести: — Номерът е на Тери Гилман. Тя не работеше ли за Вито Гризоли?

Направо онемях. Ако не броим Джойс Барнхард, най-много на тоя свят мразех Тери Гилман. Поради липса на по-точна дума ще кажа, че в гимназията Тери беше гадже на Джо и сега на мен ми се струваше, че тя няма нищо против да възобнови връзката. Работеше за чичо си Вито Гризоли, което осуетяваше кроежите й за Джо, понеже работата на Джо беше да предотвратява престъпността, а на чичо й Вито — да я създава.

— Бре, бре, бре! — подвикна Лула. — Правилно ли чух? Къде си пъхаш големия дебел нос — в разследването на Рамос ли?

— Случайно се натъкнах на…

Лула се ококори.

— Работиш за Рейнджъра!

Вини изскочи като тапа от вътрешния кабинет.

— Наистина ли работиш за Рейнджъра?

— Не. Не работя за него. В това няма и грам истина.

Пак излъгах — е, чудо голямо, една лъжа повече или по-малко, не е ли все тая!

Входната врата се отвори с гръм и трясък и в помещението връхлетя Джойс Барнхард.

Ние с Лула и Кони се завтекохме да вържем Боб на каишката.

— Злобна тъпанарка! — изкрещя ми Джойс. — Да ме прати за зелен хайвер! Рейнджъра няма сестра, която работи в шивашката фабрика на Мако Стрийт.

— Може да е напуснала — отбелязах аз.

— Точно така, хората непрекъснато си напускат работата — подкрепи ме Лула.

Джойс погледна надолу към Боб.

— Това пък какво е?

— Това е куче — отвърнах и му скъсих каишката.

— Защо козината му стърчи така?

И това го казва жена, която така си тупира косата, че изглежда с цяла педя по-висока.

— Ако не броим зеления хайвер, напредваш ли с издирването на Рейнджъра? — поинтересува се Лула. — Успя ли да го откриеш?

— Още не, но обръчът се стеснява.

— На друг ги разправяй тия! — прихна Лула. — А на бас, че нямаш нищо.

— А на бас, че ти пък нямаш талия — изсъска Джойс.

Лула скочи.

— Така ли? А ако ти хвърля една пръчка, ще идеш ли да ми я донесеш?

Боб завъртя опашка.

— Хайде да го оставим за после — рекох му аз.

Вини пак се показа от кабинета си.

— Каква е тая олелия? Не си чувам мислите.

Ние с Лула и Кони се спогледахме и прехапахме долни устни — да не прихнем в неудържим смях.

— Вини! — изгука Джойс и насочи върховете на огромните си цици към него. — Днес изглеждаш добре.

— Така си е. И ти не изглеждаш зле — отвърна братовчед ми и погледна Боб. — Та какво ще правим с кучето, на което днес не му върви с козината?

— Нищо няма да го правим. Сега съм му кучегледачка.

— Дано ти плащат добре. Отдавна не бях виждал такъв проскубан помияр.

Погалих Боб зад ушето.

— Според мен е много умничък.

По негов си първобитен начин.

— Какво ново-вехто? — попита Джойс. — Имате ли вести за мен?

Вини се позамисли, погледна Кони, после Лула, накрая мен и пак се пъхна в кабинета си.

— Никакви новини — оповести Кони.

Джойс присви очи и се взря в затворената врата на Вини.

— Мижитурка!

Вини отвори вратата и я изгледа на кръв.

— Да, ти — подвикна Джойс.

Вини пак се скри зад вратата и пусна всички резета.

— Мухльо! — изсъска Джойс и направи съответния жест.

Врътна се на остри токчета и си понесе задника към вратата.

Ние завъртяхме очи.

— Сега какво? — поинтересува се Лула. — Какви са плановете ви с Боб.

— Нищо определено… Малко това, малко онова.

Вратата на Вини се отвори за пореден път.

— Какво ще кажеш за малко Морис Мънсън? — подвикна той. — Това тук не е благотворително дружество.

— Морис Мънсън е луд за връзване — изкрещях на свой ред аз. — Опита се да ме подпали.

Вини сложи ръце на хълбоците.

— И какво от това? Такава ти е работата.

— Добре, де — отвърнах. — Ще ида да ти го доведа тоя Морис Мънсън. А ако тръгне да ме гази с кола? Ако ме подпали и ми цепне главата с крика? И това ли ми влиза в работата? Добре, ще ида да я върша.

— Ей така те искам! — одобри Вини.

— Я чакай — спря ме Лула. — Не мога да изтърва такъв купон. Ще дойда с теб.

Напъха ръце в ръкавите на сакото и грабна дамската си чанта, толкова голяма, че преспокойно щеше да побере пушка с рязана цев.

— Добре — рекох й и огледах хубавичко чантата. — Какво толкова носиш вътре?

— „Тек–9“.

Любимото оръжие на всички мутри в града.

— Имаш ли разрешително?

— За какво ти е разрешително?

— Ако искаш, ме обяви за ненормална, но ще се чувствам много по-добре, ако оставиш патлака тук.

— Божичко, вечно оплескваш всичко — промърмори колежката.

— Дай пистолета на мен — предложи Кони. — Ще го използвам за преспапие. Тъкмо да придава атмосфера на кабинета.