— Умничката ми!
— Ей, ти какво си мислиш, че тук расте трева ли? — възкликнах аз и се почуках по главата.
Рейнджъра се усмихна отново.
Глава 5
— Мислех, че не пиеш кафе — казах на Рейнджъра. — Нали тялото ти уж беше храм?
Той отпи от кафето.
— Това ми е за прикритие. Върви в комплект с прическата.
— Ще си пуснеш ли пак косата?
— Вероятно.
— И тогава ще спреш ли да пиеш кафе?
— Задаваш прекалено много въпроси — отвърна Рейнджъра.
— Просто се опитвам да разбера какво става.
Той се беше отпуснал на фотьойла, беше изпружил дълъг крак, бе сложил ръцете си върху страничните облегалки и бе впил очи в мен. Остави чашата с кафето на масичката, стана и се надвеси над канапето. Наведе се и ме целуна лекичко по устните.
— За предпочитане е някои неща да си останат загадка — каза и се запъти към вратата.
— Я чакай! — спрях го аз. — Да продължавам ли да следя Ханибал?
— В състояние ли си да го следиш така, че той да не стреля по теб?
Изгледах го кръвнишки в тъмното.
— Виждам те — каза той.
— Морели иска да говори с теб.
— Ще му звънна утре. Може би.
Входната врата се отвори и после се затвори. Рейнджъра си тръгна. Отидох и надзърнах през шпионката. Ни Рейнджър, ни дявол. Сложих веригата и се върнах да си легна на канапето. Оправих възглавницата и се пъхнах под юргана.
И се сетих за целувката. Какво ли означаваше? Беше приятелска, казах си. Че каква друга може да бъде! Той не ми пусна език. Не започна да ме опипва. Не заскърца със зъби от необуздана страст. Приятелска целувка, и толкоз. Само че на мен тя не ми се стори приятелска. Стори ми се… секси.
Ами сега!
— Какво искаш за закуска? — попита баба. — Ядат ли ти се вкусни топли овесени ядки?
Ядеше ми се крем-пита и нищо друго. Но какво да се прави, трябва да се съобразяваме с роднините.
— Разбира се — отвърнах, — много ми са се прияли овесени ядки.
Сипах си чаша кафе и точно тогава на вратата се почука. Отворих и вътре се шмугна нещо голямо, рунтаво и оранжево.
— Майко мила! — ахнах аз. — Това пък какво беше?
— Златиста хрътка — поясни Саймън. — В преобладаващата си част.
— Не е ли голямшко за златиста хрътка?
Саймън довлачи в антрето двайсет и пет килограмов чувал с кучешка храна.
— Взел съм го от приют за бездомни кучета, там ми обясниха, че било златиста хрътка.
— Нали ми каза, че било малко?
— Излъгах те. Можеш да ме съдиш.
Псето нахълта в кухнята, завря нос между краката на баба и задуши.
— Ето на̀! — възкликна баба. — Новият ми парфюм наистина действа. Ще взема да го опитам на следващата сбирка в пенсионерския клуб.
Саймън издърпа кучето от баба и ми връчи кесия от кафява амбалажна хартия.
— Това тук са му нещата. Две купички, кучешки бисквитки, играчка, да си я дъвче, четка за ресане и лопатка за изпражнения.
— Лопатка за изпражнения ли? Я чакай…
— Бързам — отвърна Саймън. — Трябва да хвана самолета.
— А как се казва? — провикнах се вече от стълбищната площадка.
— Боб.
— Каква прелест! — зацъка баба. — Куче на име Боб.
Налях вода на Боб и сложих купичката на пода в кухнята.
— Ще остане само два-три дни — поясних. — В неделя Саймън ще дойде да си го прибере.
Баба огледа чувала с кучешка храна.
— Това не е ли прекалено много за някакви си два дена?
— Може би псето е яшно.
— Ако изяде всичко това за два дни, ще ти трябва не лопатка, а цял самосвал за изпражнения — вметна баба.
Махнах каишката на Боб и я окачих на кукичката в антрето.
— Е, Боб — рекох, — сигурно ще си допаднем. Открай време съм си мечтала да имам златиста хрътка.
Боб завъртя опашка и премести очи от баба към мен.
Баба забърка овесени ядки и за тримата. Ние двечките с нея си отнесохме купите в трапезарията, Боб остана да си изяде ядките в кухнята. Когато се върнахме там с баба, купичката му вече беше празна. Кутията с крем-питата — също.
— Боб явно си пада по сладкото — отбеляза баба.
Заканих му се с пръст.
— Много невъзпитано от твоя страна. Пък и ще надебелееш.
Боб продължи да върти опашка.
— Май не е от най-умните — отсече баба.
А е умен да ми яде крем-питата.
В девет баба имаше урок по кормуване.
— Сигурно ще отсъствам чак до вечерта — оповести тя. — Не се безпокой, ако не се появя. След кормуването ще ида с Луиз Грибър до търговския център. После пак ще оглеждаме апартаменти. Ако искаш, следобед мога да се отбия в бакалията и да купя телешка кайма. За да си направим довечера руло „Стефани“.
Връхлетяха ме угризения на съвестта: в тая къща готви само баба!
— Мой ред е — рекох й. — Аз ще направя рулото.
— Не знаех, че умееш да готвиш руло „Стефани“.
— То оставаше да не умея! — възкликнах аз. — Знам да готвя много неща.
Опашата лъжа. Не ме бива да изпържа и едни яйца.
Дадох на Боб от кучешките бисквитки и двете с баба излязохме. Но още преди да сме стигнали асансьора, тя спря като закована.
— Какъв е този звук? — попита тя.
И двете нададохме ухо. Боб виеше, та се късаше иззад вратата на апартамента.
Комшийката — госпожа Каруот, надзърна в коридора.
— Какъв е този звук?
— Това е Боб — поясни баба. — Не обича да стои сам вкъщи.
След десет минути вече пътувах заедно с Боб, който беше проточил глава през прозореца на колата — ушите му се вееха на вятъра.
— Майко мила! — рипна Лула, когато влязохме в кантората. — Този пък кой е?
— Казва се Боб. Сега съм нещо като кучегледачка.
— Виж ти! И каква порода е?
— Златиста хрътка.
