— Маци-маци! — извиках с цяло гърло.
Чувствах се доста глупаво, но сега вече не можех да бия отбой.
— Знаете ли какво си мисля? — попита Ханибал. — Мисля, че няма никакъв котарак. Мисля още, че сте се покатерили на дървото, за да ме шпионирате.
Погледнах го като гръмната — един вид, бива ли да ме подозирате в такова нещо!
— Слушайте — рекох и заситних, за да го заобиколя и да се изнижа през вратата. — Аз ще вървя. Трябва да го намеря тоя котарак.
— Какъв е на цвят?
— Черен.
— На слука.
Преди да изляза от двора, надзърнах под един-два храста.
— Маци-маци!
— Я ми дайте името и телефона си, в случай че го намеря — предложи Ханибал.
Погледите ни се срещнаха, сърцето ми замря.
— А, не, няма нужда — изпелтечих.
Сетне побързах да си тръгна, като се отправих в посока, обратна на тази, от която бях дошла.
Свърнах от пътеката за велосипедисти и заобиколих къщите, за да стигна при колата. Прекосих улицата, поспрях в мрака и се вторачих отново в къщата на Ханибал — ама че чешит! Ако го срещнех случайно на улицата, щях да го помисля за застрахователен агент. Или най-много за дребен шеф в някоя фирма. И през ум не би ми минало, че всъщност е престолонаследник на империя, въртяща незаконна търговия с оръжие.
В един от горните прозорци примига светлина. Престолонаследникът вероятно се преобличаше в нещо по-удобно. Беше рано да си ляга, пък и долу още светеше. Тъкмо понечих да си тръгна, когато откъм другия край на улицата се зададе автомобил, който свърна по алеята към къщата на Ханибал.
Жена зад волана. Лицето й не се виждаше. Вратата се отвори и се показа дълъг крак в чорап, последван от тяло трепач в тъмно костюмче. Жената носеше под мишница дипломатическо куфарче.
Записах си номера на автомобила в тефтерчето, което носех в дамската чанта, извадих от жабката малкия бинокъл и изприпках при задния двор на Ханибал. Втори път. Беше тихо. Ханибал вероятно беше сигурен, че ми е изкарал ангелите и повече няма да припаря тук. Така де, кой тъпанар ще се опитва да го дебне два пъти за една вечер?
Как кой! Аз.
Покатерих се на бора възможно най-тихо. Този път беше по-лесно. Знаех къде отивам. Намерих си гнезденцето и извадих бинокъла. За беда нямаше нищо за гледане. Ханибал и гостенката му бяха в някоя от предните стаи. Виждах мъничко от гърба на Ханибал, жената обаче беше извън полезрението ми. След няколко минути се чу как предната врата на Ханибал се захлопва в далечината и как потегля автомобил.
Ханибал влезе в кухнята, извади от чекмеджето нож и отвори някакъв плик. Извади отвътре писмо и го прочете. Никаква реакция. Върна го внимателно в плика, който остави върху кухненския плот.
Явно погълнат от мислите си, погледна през прозореца. После отиде при задната врата, плъзна я и надзърна към дървото. Застинах, наложих си дори да не дишам. Рекох си — не може да ме види. На бора е тъмно. Само не мърдай и той ще се прибере. Да, ама не! Ханибал вдигна ръка, щракна електрическо фенерче и ме спипа на местопрестъплението.
— Маци-маци! — заповтарях като курдисана и затулих с длан очи, та фенерчето да не ме заслепява.
Ханибал вдигна и другата си ръка и аз видях пистолет.
— Слизай! — подвикна той и тръгна към мен. — Бавно.
Да, разбира се. Политнах от дървото, като пътем изпотроших сума ти клони, този път се приземих на крака и хукнах накъдето ми видят очите.
Пиу! Безпогрешният звук на куршум, изстрелян от оръжие със заглушител.
Обикновено съм доста спъната, сега обаче се движех по пътеката със скоростта на светлината. Стрелнах се право при колата, метнах се и отпраших.
Няколко пъти погледнах в огледалото за обратно виждане — да се уверя, че не ме следят. Щом наближих блока, подкарах по Мейкфийлд, завих, угасих фаровете и зачаках. Не се виждаха никакви автомобили. Отново включих фаровете и забелязах, че ръцете ми вече не треперят толкова силно. Реших, че това е добър знак, и се отправих към къщи.
Завих към паркинга и що да видя — Морели! Беше се облегнал на джипа си и бе кръстосал крака при глезените. Заключих буика и отидох при него. Отегчението върху лицето му беше изместено от мрачно любопитство.
— Пак ли си го подкарала тоя буик? — попита ме той.
— Сега-засега — да.
Морели ме огледа от глава до пети и махна от косата ми една борова игличка.
— Страх ме е да попитам — подметна той.
— Следя едни хора.
— Лепнеш цялата.
— От смолата. Бях на един бор.
Морели се ухили.
— Подочух, че във фабриката за копчета търсели хора.
— Какво знаеш за Ханибал Рамос?
— Майко мила! Само не ми казвай, че си тръгнала да следиш Рамос. Той вече наистина е от лошите.
— Не ми се видя лош. Изглежда съвсем обикновен. По-точно, изглеждаше, докато не насочи срещу мен патлака.
— Не го подценявай. Ханибал ръководи империята на Рамос.
— Мислех, че я ръководи баща му.
— Ханибал се е заел с всекидневното ръководство. Ако се вярва на мълвата, старецът се е поболял. Винаги си е бил непредсказуем, но според моя източник сега съвсем го е ударил през просото и роднините му са наели гледачи, които да го държат под око, да не би да му хрумне да се запилее някъде и да не се върне повече.
— Алцхаймер ли?
Морели сви рамене.
— Не знам.
Погледнах се и видях, че съм си ожулила до кръв коляното.
— Като помагаш на Рейнджъра, нищо чудно да се забъркаш в нещо и да те обявят за съучастница — предупреди ме Морели.
— Кого, мен ли?
— Каза ли му да се свърже с мен?
— Не съм имала възможност. Пък и ако му оставяш съобщения на пейджъра, той ги получава. Просто не иска да отговаря.
Морели ме притегли плътно до себе си.
— Миришеш на борова гора.
— Сигурно е от смолата.
Хвана ме за кръста и ме целуна по вратлето.
— Много си секси.
На него всичко му беше секси.
— Защо не дойдеш с мен у нас. Ще те целуна по коляното и ще ти стане по-добре.
Примамливо.
— Ами баба?
— Тя няма да забележи. Сигурно вече спи като заклана.
Един от прозорците на втория етаж в блока се отвори. Моят прозорец. И оттам се показа баба.
