— Ти ли си, Стефани? Кой е този с теб? Джо Морели ли?
Джо й махна.
— Здрасти, госпожо Мазур.
— Какво стърчите там? — поинтересува се баба. — Качете се да си хапнете сладичко. На прибиране от погребалния дом се отбихме в супермаркета и купих крем-пита.
— Мерси — отвърна Джо. — Но трябва да се прибирам. Утре съм ранна смяна.
— И ще се лишиш от крем-пита! — възкликнах невярващо аз.
— Не ми се яде пита.
Мускулите между краката ми се свиха.
— Е, аз ще си отрежа едно парче — провикна се баба, — прегладняла съм като вълк. Вляза ли в погребален дом, и ми се отваря страшен апетит.
Прозорецът се затвори и баба изчезна.
— Та ще дойдеш ли с мен? — попита пак Морели.
— Ти имаш ли крем-пита?
— Имам нещо по-вкусно.
Така си беше. Проверявала съм.
Прозорецът се отвори отново и баба проточи врат.
— Стефани, търсят те по телефона. Да му кажа ли да ти звънне по-късно?
Морели вдигна вежди.
— Значи те търси мъж, а?
И двамата си помислихме: Рейнджъра.
— Кой се обажда? — попитах аз баба.
— Някой си Брайън.
— Сигурно е Саймън Брайън — обясних на Морели. — Заради Каръл Забо се налага да му правя мили очи.
— Не думай! Наистина ли ти се обажда заради Каръл Забо?
— Надявам се. — Не виждах за какво друго ще ми се обажда Брайън Саймън, освен заради Каръл или в краен случай, за да ме сваля. — Качвам се ей сега — провикнах се. — Нека ти даде номера, аз ще му звънна.
— Разби ми сърцето — оплака се Морели.
— Баба ще остане само още ден-два, после ще го отпразнуваме.
— До ден-два ще остана без ръка.
— Горкият ти!
— Сериозно ти говоря, не се и съмнявай — натърти Морели.
Целуна ме — изобщо не се съмнявах в нищо. Пъхна ръка под тениската ми, мушна език дълбоко в устата ми… и аз чух как някой свири оглушително.
Госпожа Файн и господин Моргенстърн се бяха залепили на прозорците и току подсвиркваха, привлечени от крясъците, които си разменяхме с баба. И двамата изръкопляскаха и започнаха, да дюдюкат.
Госпожа Бенсън също си отвори прозореца.
— Какво става тук? — поинтересува се тя.
— Секс на паркинга — поясни господин Моргенстърн.
Морели ме погледна замислено.
— Както е тръгнало, може и дотам да се стигне.
Обърнах се, хукнах към входа и взех на бегом стълбите. Отрязах си от крем-питата и чак тогава звъннах на Саймън.
— Казвай сега — подканих.
— Обаждам ти се за една услуга.
— Не правя секс по телефона — отрязах го аз.
— Не ти искам секс по телефона. Това пък откъде ти хрумна?
— Не знам. Хрумна ми, и толкоз.
— Обаждам ти се заради моето куче. Налага се да замина за два-три дни и няма на кого да го оставя. И понеже си ми задължена…
— Живея в апартамент! Не мога да прибера тук куче.
— Само за два-три дни. Пък и кученцето е много добро.
— Защо не го оставиш в кучешки хотел?
— Мрази приюти и хотели. Отказва да яде. Направо се поболява.
— Какво ти е кучето?
— Малко.
Ох, да му се не види!
— Значи само за два-три дни, така ли?
— Ще ти го оставя утре рано сутринта и в неделя ще дойда да си го прибера.
— Не знам. Моментът не е подходящ. Баба ми е дошла на гости.
— Кучето обича стариците. Честен кръст! Пък и баба ти много ще го хареса.
Погледнах нагоре към Рекс. Щеше да ми се пръсне сърцето, ако той отказваше да яде и се поболееше, затова му влизах в положението на Саймън.
— Хайде, от мен да мине! — рекох. — По кое време утре?
— Към осем става ли?
Отворих очи — колко ли беше часът? Лежах на канапето, беше тъмно като в рог, миришеше на кафе. За миг се паникьосах — не знаех къде се намирам. Погледнах към фотьойла отсреща и забелязах, че някой се е разположил на него. Мъж. Не се виждаше нищо, беше страшна тъмница. Сърцето ми замря.
— Как мина снощи? — попита мъжът. — Научи ли нещо интересно?
Рейнджъра. Нямаше смисъл да питам как е проникнал, след като всички врати и прозорци са затворени и заключени. Рейнджъра си имаше свои си начини.
— Колко е часът?
— Три.
— А да ти е хрумвало, че по това време на нощта някои хора спят?
— Тук мирише на борова гора — отбеляза Рейнджъра.
— Аз мириша така. Бях на бора зад къщата на Ханибал и не мога да си махна смолата. Полепнала ми е по косата.
Видях в тъмното как Рейнджъра се подсмихва. Чух го и да прихва тихичко.
Седнах.
— Ханибал си има приятелка. Посети го към десет, дойде с черно БМВ. Постоя десетина минути, даде му някакво писмо и си тръгна.
— Как изглежда?
— Къса руса коса. Скъпи дрехи.
— Записа ли номера на колата?
— Да. Но още не съм го проверила.
Той отпи от кафето.
— Нещо друго?
— Той, общо взето, ме видя.
— Общо взето ли?
— Паднах от дървото в задния му двор.
Усмивката изчезна.
— И?
— И му казах, че си търся котарака, но не съм много сигурна, че ми повярва.
— Ако те е познавал по-добре… — отбеляза Рейнджъра.
— После втория път ме спипа на дървото и извади пистолет, затова скочих и побягнах.
