Пет за четири

Кони произлиза от род, където са наясно с екзекуциите. Джими Пердето й се пада вуйчо. Не знам как му е истинското фамилно име. Знам само, че Джими си е перде — взел ли те е на мушка, спукана ти е работата. Израсла съм с разказите за Джими Пердето точно както другите деца растат с приказките за Котарака в чизми. В моя квартал Джими Пердето си е цяла легенда.

— Ами полицията? Каква е нейната гледна точка днес? — поинтересувах се аз.

— Издирват Рейнджъра, и то не на шега.

— Като свидетел ли?

— Доколкото знам, като всичко.

Кони и Лула ме погледнаха.

— Е? — попита Лула.

— Какво е?

— Знаеш много добре какво.

— Не съм сигурна, но според мен Рейнджъра не е мъртъв — отвърнах аз. — Просто имам такова чувство.

— Бре, бре, бре! Така си и знаех — прихна Лула. — Гола ли беше, когато го получи това чувство?

— Не!

— Толкова по-зле. На твое място щях да бъда гола — подметна колежката.

— Трябва да тръгвам — рекох. — Ще ида да съобщя на Откаченяка лошата новина за Сребристата фурия.

Хубавото на Откаченяка е, че почти винаги си стои вкъщи. Лошото е, че докато къщата му е пълна, главата му често е празна.

— Майко мила! — възкликна той, след като ми отвори. — Пак ли съм си забравил датата, когато трябва да се явя пред съда?

— Датата ти е след цели две седмици, смятано от утре.

— Страхотно.

— Трябва да поговорим за Сребристата фурия. Малко е чукната. Няма й го и десният заден мигач. Но ще я закарам на сервиз.

— Не се притеснявай, маце. Случва се.

— Дали да не поговоря със собственика?

— С Прекупвача!

— Точно така, с Прекупвача. Къде мога да го намеря?

— В последната къща от редицата. Има си и гараж, маце. Представяш ли си! Гараж!

Бях прекарала зимата в това да чегъртам леда по предното стъкло и напълно разбирах защо Откаченяка се вълнува толкова от някакъв си гараж. И аз бях на мнение, че е прекрасно да си имаш гараж.

Последната къща беше на около километър, затова се качихме на колата.

— Как мислиш, ще го намерим ли вкъщи? — попитах Откаченяка, когато стигнахме края на пресечката.

— Прекупвача винаги си е вкъщи. Не може да мърда много-много, нали трябва да прекупува.

Натиснах звънеца, отвори ни Дуги Крупър. Беше ми съученик, но не го бях виждала от години. Дори бях подочула, че бил отишъл да живее в Арканзас и там бил умрял.

— Я, Дуги! — възкликнах аз. — Мислех, че си мъртъв.

— Не, не съм, само ми се искаше да съм мъртъв. Преместиха баща ми в Арканзас и аз от немай-къде заминах с него, но това там не е живот. Няма тръпка, ще знаеш. А ако решиш да идеш на море, трябва да пътуваш няколко дена.

— Ти ли си Прекупвача?

— Тъй вярно. Същият. Ако ти трябва нещо, веднага ти го доставям. И се споразумяваме за цената.

— Нося ти лоши новини, Дуги. Сребристата фурия катастрофира.

— Тя самата си е катастрофа, моето момиче. Навремето си я харесвах, но сега не мога да я пробутам на никого. Щом я върнеш, ще взема да я бутна от някой мост. Освен ако не си решила, разбира се, да я купиш.

— Не ми върши работа. От сто километра бие на очи. Трябва ми кола, която да е незабележима.

— Незабележима кола, значи. Май ми се намира такава — оповести Дуги. — Я ела отзад да поогледаме.

Отзад всичко беше задръстено с автомобили: и пътят, и дворът, и гаражът.

Дуги ме заведе при черен форд ескорт.

— Ето ти автомобилче, с което няма да те забележи никой.

— На колко години е?

— Не знам, но е навъртял доста километри.

— Не е ли посочена годината на производство?

— Точно на този модел — не.

Виж ти!

— Ако ти трябва кола с година, това ще се отрази неблагоприятно на цената.

— Колко неблагоприятно?

— Е, все ще се споразумеем.

В гимназията Дуги Крупър се славеше като най-големия баламурник. Нямаше си гадже, не спортуваше, не ядеше като всички останали. Най-върховното му постижение в последния клас бе да пъхне през сламка бонбонче тик-так в едната си ноздра.

Откаченяка обикаляше и полагаше длани върху автомобилите — да им проверял кармата.

— Ето! — провикна се той, както стоеше до малък джип в защитни цветове. — Този автомобил ще те пази.

— Като ангел хранител ли?

— Не, просто има предпазни колани.

— А има ли си година на производство? — обърнах се аз към Дуги. — Върви ли?

— Почти сигурен съм, че върви — отвърна той.

След половин час вече се бях сдобила с нов чифт дънки и с нов часовник, но не и с нова кола. Дуги се опита да ми пробута и микровълнова печка, но аз вече си имам.

Още беше ранен следобед, времето не беше ужасно, затова и отскочих до нашите да взема буика на чичо Шандор, модел петдесет и трета година. Никой не го караше, той си вървеше, имаше си и година на производство. Започнах да си втълпявам, че автомобилчето е страхотно. Класика! Чичо Шандор беше купил буика нов-новеничък, той бе в отлично състояние, което не можеше да се каже за чичо Шандор, отдавна заровен дълбоко в земята. Половината зеленикавосин, другата половина бял, с лъскави хромирани амбразурки и мощен двигател. Дано ми изплатяха осигуровката, докато баба си изкараше курсовете и опреше до буика. Надявах се да си прибера осигуровката час по-скоро, защото, да ви призная, не можех да го понасям тоя буик.

Когато най-после се отправих към къщи, слънцето вече залязваше. Паркингът пред блока беше задръстен, до едно от малкото свободни местенца бе спрял големият черен линкълн. Паркирах на празното място и десният преден прозорец на буика се смъкна.

— Това пък сега какво е? — подвикна Мичъл. — Поредният автомобил? Мисли му, ако се опитваш да ни хвърляш прах в очите.

Де да беше толкова просто!

— Напоследък си имам проблеми с колите.

— Ако в обозримо бъдеще не намериш Рейнджъра, ще си имаш и други проблеми, и то с фатални последици.

Мичъл и Хабиб сигурно бяха големи бабаити, но кой знае защо, нещо не се разтреперих от страх. Двамата просто не бяха от същата категория, както онзи психар Морис Мънсън.

— Какво се е случило на ризата ти? — поинтересува се Мичъл.

— Един се опита да ме подпали.