търсех къщата на Мънсън. Намерих я — изглеждаше си съвсем нормално. На една пресечка от фабриката. Много удобно, ако искаш да ходиш пеш на работа. Не толкова удобно, ако си падаш по красивите изгледи. Къщата беше двуетажна, бе почти същата като на Откаченяка. Фасадата бе облицована с бозави азбестови плочи.
Спрях при тротоара и отидох по късата алея при входната врата. Бе малко вероятно Мънсън да си е вкъщи — беше сряда сутрин и той сигурно беше в Аржентина. Натиснах звънеца и доста се сепнах, когато вратата се отвори изневиделица и отвътре надзърна Мънсън.
— Морис Мънсън?
— Какво обичате?
— Мислех, че сте… че сте на работа.
— Взех си половин месец отпуска. Имам си проблеми. А вие коя сте?
— Представлявам кантора „Винсънт Плъм“. Пропуснали сте да се явите пред съда и бих искала да ви насроча нова дата.
— Ама разбира се. Насрочете!
— Само че, за да го направя, трябва да дойдете и вие. Той погледна някъде зад мен, сигурно към Сребристата фурия.
— Нали не очаквате да се возя в това?
— Всъщност да.
— Ще се чувствам кръгъл глупак. Какво ще си помислят хората?
— Я не се занасяй, бе човек, щом аз мога да се возя в колата, и ти ще се повозиш.
— Всички жени сте един дол дренки — отсече Мънсън. — Щраквате с пръсти и очаквате да ви играем по гайдата.
Пъхнах ръка в дамската си чанта с надеждата да напипам лютивия спрей.
— Стойте тук — рече ми мъжът. — Ще изкарам моя автомобил. Оставил съм го отзад. Нямам нищо против да ми насрочат нова дата, на която да се явя пред съда, но за нищо на света няма да се кача в тая дивотия. Ще дойда с моята кола и ще карам след вас до града.
Тряс! Той затвори вратата и заключи.
Е, хайде, от мен да мине, ще го преживея някак. Върнах се в Сребристата фурия, включих двигателя и зачаках Мънсън — дали щях да го видя отново? Погледнах си часовника. Щях да му дам пет минути. И после какво? Ще вляза с гръм и трясък в къщата ли? Ще избия вратата и ще нахълтам вътре с насочен пистолет? Надзърнах в дамската си чанта. Там пистолет нямаше. Бях го забравила. Значи волю-неволю се налагаше да си тръгна и да оставя Мънсън за някой друг ден.
Погледнах право напред и видях как иззад ъгъла завива кола. Беше Мънсън. Каква приятна изненада, рекох си. Ето на, Стефани, не бива да си толкова мнителна и да съдиш прибързано хората. Понякога се оказва, че са си съвсем нормални. Всъщност я чакай! Какви ги прави тоя кретен! Вместо да намали скоростта, е натиснал газта до дупка! Видях и лицето му, съсредоточено и изопнато. Маниакът му с маниак препускаше с пълна скорост право към мен! Смяташе да ме бутне. Дадох на заден и натиснах газта до дупка. Ролсът отскочи назад. Не достатъчно бързо, за да избегне удара, но все пак достатъчно, за да не стане на парченца. Фраснах си главата. Чудо голямо! Все пак съм родена и съм израсла в Бърг. А там по цяло лято се гонехме в лунапарка с колички. Знаем как да реагираме при удар.
Лошото бе, че Мънсън ме блъскаше с кола, която приличаше на пратен в пенсия полицейски автомобил — краун виктория. Беше по-голяма от ролсвагена. Онзи тъпанар ми връхлетя отново, аз отхвърчах на четири-пет метра и фурийката ми спря. Мънсън изскочи като тапа от автомобила си и докато се опитвах да подкарам отново, се завтече към мен, размахал крик.
— Искаш да ти играя по гайдата, а? — изкрещя той. — Ще ти дам аз на теб да се разбереш.
Едно си баба знае, едно си бае: тоя явно не умееше друго, освен да прегазва хората с колата си и после да им се нахвърля с крика. Двигателят на ролса най-сетне запали и аз се катапултирах напред, като едвам не премазах Мънсън.
Той замахна с все сила и стовари крика върху задния ми калник.
— Мразя те! — провикна се колкото му глас държи. — Всички жени сте един дол дренки.
За нищо време вдигнах от нула към петдесет километра в час, стрелнах се по пресечката и взех завоя на две колела. Обърнах се назад след цял километър и видях, че не ме следи никой. Наложих си криво-ляво да карам малко по-човешки и на няколко пъти си поех дълбоко въздух. Сърцето ми щеше да изхвръкне от гърдите, бях стиснала волана в мъртва хватка, чак ми бяха побелели кокалчетата на пръстите. Пред мен изникна „Макдоналдс“ и колата сама свърна по алеята към гишето за шофьори. Поръчах си ванилов млечен шейк и попитах хлапето дали търсят хора.
— Ама разбира се — отвърна то, — винаги търсим. Искате ли молба за постъпване?
— А работата сложна ли е?
— Чак сложна не е — отвърна момчето и ми подаде заедно със сламката и молбата. — Е, случва се да идват и разни хаховци, но ние най-често ги подкупваме с допълнителна порция кисели краставички.
Спрях в дъното на паркинга и докато четях молбата за постъпване, си изпих шейка. Какво пък, ядва се. И ти дават пържени картофки на корем.
Слязох от колата и я огледах. Решетката на ролс-ройса беше смачкана, десният ляв калник беше станал на хармоника, един от задните мигачи също беше на сол.
На паркинга се появи и черният линкълн, който покръжи-покръжи и спря до мен. Прозорецът се смъкна и Мичъл се усмихна на ролсвагена.
— Това пък какво е?
Погледнах го с предменструалния си поглед.
— Кола ли ти трябва? Бихме могли да ти осигурим. Каквато кажеш — подхвана Мичъл. — Бива ли да караш това… това недоразумение!
—
— Не се и съмнявам — отвърна Мичъл, — но може би той търси теб. Може би е решил да си смени маслото и си е казал, че си безопасна. Знаеш как е, случва се. Един мъж си има такива потребности.
— Вие в Щатите не си ли сменяте маслото в автосервиз? — поинтересува се Хабиб.
— Майко мила! — възкликна Мичъл. — За друго масло говоря. За криеницата със салама.
— Каква е тая криеница със салама? Нещо не разбирам — рече Хабиб. — Какво е салам?
— Тоя тъп вегетарианец си няма представа от нищо — проплака Мичъл. Пипна се между чатала и направи мръснишко движение от лакътя нагоре. — Говоря ти за онзи салам, нали чаткаш?
— А, за този ли! — повтори Хабиб. — Сега вече разбрах. Оня кретен Рейнджъра си крие салама в тая свинка тук.
— Свинка ли? Я повтори! — троснах се аз.
— Защо не! — каза Хабиб. — Мръсна пачавра.
Явно занапред не биваше да си забравям пистолета. Идеше ми да ги гръмна тия двамата. Е, не чак да ги убивам на място. Но защо да не им извадя по око?
— Трябва да вървя — оповестих аз. — Чака ме работа.
— Ти си знаеш — отвърна Мичъл, — но не се дръж толкова гадно. И си помисли за предложението за колата.
— Ей — провикнах се аз, — а как ме намерихте?
Но те вече бяха потеглили.
Покръжих, докато се уверих, че не ме следи никой, и се отправих към къщата на Рамос. Поех по магистрала 29 на север, към Юинг. Рамос живееше в богаташки квартал с огромни стари дървета и градини, поддържани от специалисти по озеленяването. Край Фенуд се бяха сгушили няколко построени наскоро големи къщи от червени тухли с гаражи за по две коли и градини с високи огради. Пред къщите се простираха окосени морави с лъкатушни пътеки и потънали в зимен сън цветни лехи. Много изтънчено, няма що! Тъкмо местенце, където да поминува международен трафикант на оръжие.
Със Сребристата фурия щеше да ми е доста трудно да проследя някого в тоя тежкарски квартал. Всъщност и без нея пак щеше да ми е трудно. Всички щяха да забележат, ако някъде тук спреше непозната кола. Да не говорим пък за непозната жена, която се навърта наоколо.
Пердетата по всички прозорци на Рамос бяха спуснати, та нямаше как да разбера дали вътре има
