Погледнах го с влажен поглед.
— Значи ще отпуснеш примката? — попитах обнадеждена.
— Зависи колко.
— Каръл не иска да лежи в затвора. Притеснява се от кенефите там. Всички те гледали.
Саймън се наведе и тресна глава в писалището.
— Защо точно на мен!
— Говориш като майка ми.
— Ще се постарая приятелката ти да не ходи в затвора — обеща той. — Но да знаеш, че си ми задължена.
— Нали това не означава, че трябва да идвам у вас и да те обличам? Не съм такава.
— Живей в страх.
Сбогувах се със Саймън и се върнах долу. Вини беше там, но не и Откаченяка.
— Къде е твоят човек? — тросна се братовчед ми. — Нали ми каза, че бил тук, при служебния вход.
— Тук беше! Помолих го да почака на скамейката при пристава.
И двамата погледнахме скамейката. Ни Откаченяк, ни дявол.
Днес на смяна беше пристав на име Анди Дилър.
— Ей, Анди — подвикнах аз. — Знаеш ли какво е станало с моя човек?
— Съжалявам, но нещо се бях разсеял. Огледахме педя по педя първия етаж, но Откаченяка сякаш бе изчезнал вдън земя.
— Трябва да се връщам в кантората — рече Вини. — Имам работа.
Дрън-дрън, имал работа! Щеше да си бъбри с букмейкъра, да си играе с патлака, да се ръкува с не знам кой си.
Отидохме заедно на вратата и що да видим — Откаченяка стои насред паркинга и гледа как колата ми гори. Няколко ченгета притичваха около нея с пожарогасители, но нещата не изглеждаха особено обнадеждаващо. Откъм улицата с надута сирена се зададе и пожарна, която прегази веригата около паркинга.
— Ей, мой човек! — провикна се към мен Откаченяка. Виж си колата, заприлича на въглен. Направо да полудееш, маце.
— Какво се е случило?
— Седях си мирно и кротко на скамейката и те чаках, когато, не щеш ли, видях, че се задава Дрогата. Познаваш ли го Дрогата? Както и да е. Та Дрогата излизал днес от панделата и брат му бил дошъл да го прибере. Дрогата ми вика — що не дойдеш отвън да се видите с брат ми. Речено-сторено. Излизам, значи, с Дрогата, а на него винаги му се намира добра трева, та от дума на дума реших да се поотпусна в колата ти и да изпафкам една цигарка. Сигурно е отхвърчала някоя искра, защото по едно време гледам, че седалката ти гори. Лумна като слама, ще знаеш. Беше страхотна гледка, докато тези господа тук не оплескаха всичко с маркучите.
Страхотна гледка, значи! Дали Откаченяка пак щеше да каже, че е страхотна гледка, ако взема да го удуша с двете си ръце?
— Ще ми се да поостана и да се погрея на огъня — намеси се Вини, — но трябва да се връщам в кантората.
— Аз пък ще си изтърва сериала — сепна се и Откаченяка. — Дай да вършим, каквото имаме да вършим, и да се разкарвам оттук, маце.
Вече наближаваше четири, когато най-после уредих да вдигнат колата. Успях да спася крика и нищо друго. Бръкнах в дамската си чанта, за да извадя клетъчния телефон, когато до мен на паркинга спря черният линкълн.
— Не ти върви с тая кола, и туйто — каза Мичъл.
— Вече свиквам. Случва ми се често.
— Гледахме ей от там и си казахме — защо да не те откараме?
— Тъкмо звъннах на един приятел, ще дойде да ме вземе.
— Нагла опашата лъжа! — подметна Мичъл. — Висиш тук от цял час и не си се обаждала на никого. Майка ти сигурно ще си умре от срам, ако разбере, че лъжеш като дърта циганка.
— По-добре да умре от срам, отколкото от това, че съм се качила в колата ви — отвърнах аз. — С това ще й докарам инфаркт.
Мичъл кимна.
— Така си е.
Тъмното стъкло на прозореца се вдигна и линкълнът се разкара от паркинга. Най-после намерих проклетия телефон и звъннах на Лула в кантората.
— Майко мила, ако на всяка кола, която унищожаваш, ми даваха по петаче, досега да съм излязла в пенсия — възкликна тя.
— Нямам никаква вина.
— Да де, ти никога нямаш вина. За всичко е виновна гадната ти карма. По отношение на колите явно си в списъка на десетте най-големи кутсузи.
— Не се и надявам, че имаш новини от Рейнджъра.
— Не, освен че Вини даде папката на Джойс.
— Тя израдва ли се?
— Получи оргазъм насред кантората. Наложи се ние с Кони да си търсим някакво оправдание, за да се разкараме от стаята, преди да сме се издрайфали направо върху бюрата.
Джойс Барнхард е голяма гадина. В детската градина ми плюеше в млякото. В гимназията пускаше какви ли не слухове за мен и ме издебваше в момичешката съблекалня, за да ме снима гола. И още преди мастилото да е изсъхнало върху брачното ми свидетелство, я заварих по гол гъз заедно с мъжа ми (вече бивш) върху новичката маса в трапезарията.
И синя пъпка да я тръшнеше, пак нямаше да е достатъчно.
— После на колата на Джойс й се случи нещо странно — допълни Лула. — Докато говореше с Вини в кантората, някой, моля ти се, й надупчил с отвертка гумата.
Вдигнах вежди.
— Това е Божият пръст — оповести Лула, после натисна педала на червения си файърбърд и наду до дупка стереоуредбата — направо щяха да ни изпопадат пломбите.
Подкара по
— Чакаш ли някого? — поинтересува се колежката ми.
— Днес ме следяха двама с черен линкълн, надяваха се да ги отведа при Рейнджъра. Сега нещо не ги виждам.
— Доста народ търси Рейнджъра.
— Как мислиш, дали той е убил Хомър Рамос?
— Представям си го да убива Рамос, но не и да подпалва сграда. И да се държи като последния смотаняк.
— Например да се остави да го снима охранителната камера.
— Няма начин да не е знаел за камерите. Сградата е на Александър Рамос. А Рамос не е от хората, които ще си оставят магарето насред калта. Има офиси в сградата. Знам, понеже са ми се обаждали оттам, докато практикувах предишната си професия.
Предишната професия на Лула беше компаньонка, затова не се впуснах да я разпитвам за подробностите.
Разделих се с нея и влязох като хала през двойната стъклена врата на тесния ни вход. Живея на втория етаж, така че можех да избирам между стълбището и асансьора. Днес все пак избрах асансьора — бях останала без капчица сили, докато гледах как количката ми става на въглен.
Влязох в апартамента, закачих си чантата и якето и надзърнах да видя как е хамстерът Рекс. Тичаше си
