в колелото в стъкления аквариум, розовите му крачета почти не се виждаха върху червената пластмаса.
— Ей, Рекс! — рекох му. — Как е животът?
Той поспря, размърда мустачки и ме погледна с блеснали очета в очакване от небето да му падне храна. Дадох му от кутията в хладилника една стафидка и му разказах за колата. Той напъха стафидата в бузата си и продължи да тича. На негово място щях да си я изям веднага и да откъртя. Честно казано, не го разбирам това тичане за забава. Мен можеш да ме накараш да тичам само ако знам, че ме е подгонил някой бабаит, който си пада по серийните осакатявания.
Проверих телефонния секретар. Едно-единствено съобщение. Без думи. Само дишане. Надявах се да е дишането на Рейнджъра. Прослушах го още веднъж. Звучеше си съвсем нормално. Не беше перверзно дишане. Нито дишане, от което те побиват тръпки. Можеше да е и дишането на някой от телефонните техници.
Оставаха ми два часа, докато дойде гаджето, затова излязох на стълбищната площадка и почуках на вратата на съседа.
— Какво? — изкрещя господин Волески, за да надвика тътнещия телевизор.
— Исках да ви помоля за вестника. Пак се случи нещо на колата ми, смятам да прегледам обявите за коли на старо.
— Пак?
— Нямам никаква вина. Той ми връчи вестника.
— На твое място щях да търся разпродажба на бракувано армейско имущество. Теб само танк те оправя.
Върнах се в апартамента и изчетох всички обяви за автомобили втора употреба и забавната страница. Тъкмо се бях заплеснала в хороскопа си, когато иззвъня телефонът.
— Баба ти при теб ли е? — подвикна майка ми.
— Не.
— Сдърпа се нещо с баща ти и се затвори в стаята си. А после, моля ти се, що да видя — качва се на такси!
— Сигурно е отишла при някоя приятелка.
— Вече се обадих на Бети Заяк и Ема Гетс — не са й виждали очите.
На вратата се позвъни и сърцето ми подскочи. Надзърнах през шпионката. Баба ми Мазур!
— Тук е! — изшушуках на майка ми.
— Слава Богу! — каза тя.
— Никакво слава и никакво Богу! Помъкнала е и куфар.
— Сигурно иска да си почине от баща ти.
— Няма пък да живее тук!
— Кой е казал, че ще живее… нека поостане ден-два, докато нещата се поуспокоят.
— Не! Не, не, не.
На вратата се позвъни отново.
— Звъни ми на вратата — проплаках аз. — Какво да правя?
— Как какво, пусни я.
— Ако я пусна, с мен е свършено. Все едно да си поканиш вампир в къщата. Пуснеш ли го вътре, и си труп!
— Все пак това не е вампир, а родната ти баба!
Баба ми се разблъска по вратата.
— Ей! — провикна се с цяло гърло тя.
Затворих телефона и отворих вратата.
— Изненада! — оповести баба. — Дошла съм да живея при теб, докато си търся апартамент.
— Но нали живееш с мама!
— Вече не. Баща ти е голям дръвник. — Тя дотътри куфара в антрето и си закачи палтото на кукичката върху стената. — Ще си намеря собствено жилище. До гуша ми дойде да му гледам тъпите телевизионни шоупрограми. Ще поостана тук, докато намеря нещо подходящо. Знаех си, че няма да имаш нищо против.
— Имам само една стая.
— Ще спя на канапето. Не съм придирчива. Ако се • налага, мога да спя и права в дрешника.
— Ами мама? Ще се чувства самотна. Свикнала е да й правиш компания.
Превод: ами аз? Аз не съм свикнала някой да ми прави компания.
— Така си е — съгласи се баба. — Но това е положението, време е да свиква да се оправя и сама. Не мога вечно да внасям живец в тая къща. Пие ми от силите. Не ме разбирай погрешно, обичам майка ти, но понякога е голяма досадница. А аз нямам много време за губене. Остават ми трийсетина години, после ще почна да сдавам багажа.
След трийсет години баба ми щеше да гони стотака, а аз — шейсетте, ако междувременно не ме вкараше в гроба.
Някой почука тихичко на входната врата. Морели беше подранил. Отворих му и той влезе в антрето. Тъкмо да тръгне към хола, и видя баба.
— Баба Мазур — каза той.
— Да — потвърди тя. — Вече живея тук. Току-що се нанесох.
Морели се подсмихна. Калтак!
— Това някаква изненада ли е? — попита той. Поех печеното пиле, което носеше.
— Баба се е изпокарала нещо с баща ми.
— Това пиле ли е? — поинтересува се баба. — Надушвам го оттук.
— Има предостатъчно за всички — увери я Морели. — Винаги взимам повечко.
Баба профуча покрай нас и се шмугна в кухнята.
— Гладна съм като вълк. Сигурно от това местене ми се е отворил апетит. — Тя надзърна в плика. — Я, има и сладкиш. И салатка от зеле. — Грабна от бюфета няколко чинии и ги метна на масата. — Божичко, ще си направим царска гощавка. Дано ви се намира и бира. Припила ми се е.
Морели продължаваше да се хили.
От известно време през ден късахме и после пак се събирахме. Иначе казано, понякога споделяхме общо легло. На Морели едва ли щеше да му хареса, че е настъпила такава рязка промяна.
— Плановете ни за вечерта отиват на кино — изшушуках му аз.
— Е, какво толкова, просто ще сменим адреса — възрази той. — Ще хапнем и ще идем у нас.
— И дума да не става! Какво ще кажа на баба? Извинявай много, тази нощ няма да спя тук, понеже трябва да направя оная работа с Джо?
— Е, чудо голямо, като й кажеш!
— Не мога да й го кажа. Ще се притесня.
— Ще се притесниш ли?
— Ами да. И ще получа стомашно разстройство.
— Я не се занасяй. Баба ти Мазур няма да има нищо против.
— Да, но ще разбере.
Морели се вкисна.
— Женска му работа.
Баба се върна в кухнята да извади чаши.
— Къде са ти салфетките? — попита тя.
— Нямам салфетки — отвърнах й.
Тя ме погледна недоумяващо — умът й не го побираше как е възможно в къщата да няма салфетки.
— В плика със сладкиша има салфетки — намеси се Морели.
Баба надзърна в плика и грейна.
— Мъж на място — отбеляза тя. — Носи си и салфетките. Морели се люшна на токове и ме погледна хитровато — един вид, пак съм извадила късмет.
— Винаги готов — подвикна той.
